Ако книгата ви е харесала, вижте последната страница, за да разберете как да се отблагодарите на автора :)
Мракът и дъщеря ми
Студено ми е. Направо умирам от студ. А в същото време ме е страх да стана и да пусна отоплението. Страхувам се, че щом се изправя, и веднага ще се строполя на пода като труп.
Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е студено!...
- Татко! Добре ли си? - разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек...
- Няма нищо, миличка. Иди... иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.
Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната ѝ красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите... Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите...
- Добре, Дени. Ела пак при мен.
Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи.
От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека ѝ пръст, бях сляп като къртица.
Вече не помня за какво точно бе избухнал скандалът между нас двамата. Спомням си, че по онова време пиянството ѝ вече бе започнало да става опасно. Шест бири на закуска, два пъти по толкова на обяд, а за вечерите да не говорим - дори и специалист по висша математика не би успял да ги изброи. Откакто я бяха изгонили от работа, количеството алкохол, което поглъщаше, растеше правопропорционално на хапливите ѝ забележки относно мен, работата ми, начина ми на живот и т. н. Понякога предпочитах просто да изляза навън и дълго да бродя самичък по пустите улички на Хилс Вали. Когато Дени навърши седем годинки, започна да излиза с мен. Никога не говорехме за чудовището, в което се бе превърнала майка ѝ. Просто вървяхме и мълчахме, а малката ѝ ръчичка доверчиво стискаше моята...
Да, точно така. Сега си спомням: скандалът бе започнал точно заради честите ни разходки. Една вечер Джаки бе погълнала над 20 кутии "Рейнголд" и се бе развикала: защо, по дяволите, сме излизали сами всяка вечер, на кого сме я оставяли, да не би да сме правели нещо, къде сме били ходели да мърсуваме и така нататък в същия дух. Видях как Дени се бе свила на мястото си и ужасено гледаше ту към мен, ту към нея. Прегърнах я и я подбутнах към вратата - нямаше защо да слуша повече глупости. Това беше и фатално за мен. Успях с крайчеца на очите си да зърна как Джаки грабва един нож от поставката за прибори и замахва професионално към лицето ми. Помня, че успях да си помисля за части от секундата от кого ли от екс- любовниците си - отрепки и рокери - го беше научила. След това адската болка в очите ме накара да припадна.
Свестих се едва в болницата. Докторите ме успокояваха, че няма страшно, съвременната медицина... дрън-дрън, и така нататък, и така нататък... Пределно ми беше ясно, че това са глупости. Започнах да свиквам с мрака, с който отсега нататък щях да живея до края на живота си.
Не помня кога точно открих, че мога да виждам през очите на Дени. Сигурно е било някой от многото пъти, когато ми бе идвала на свиждане в болницата. Майка ѝ, между другото, така и не дойде нито веднъж. По-късно Дени ме осведоми, че някакъв неин бивш тъпкач от моторджийската банда "Ангелите на Ада" се бил довлякъл у нас, тя се изчукала с него пред очите на дъщеря ни (естествено, била пияна като дъска) и след това духнала нанякъде с него. Стиснах зъби и се потопих в онова явление, познато като deja vu. Още от момента на сватбата ни знаех, че една жена, родила се курва, си остава курва за цял живот. Слава Богу, че поне ми бе оставила Дени.
Както и да е. Та, с две думи, постепенно усетих, че когато дъщеря ми е в болничната стая, започвам полека-лека да различавам нюансите между светлото и тъмното. Не след дълго вече виждах абсолютно отчетливо. Най-странно, докато свикна, ми беше да се наблюдавам отстрани. Не знам на какво се дължеше това - вероятно бе своеобразна телепатична връзка между нас, породена от огромната любов между двама ни. Все пак, съгласете се, доста е трудно да изпитваш чувства към нещо, което отдавна е престанало да бъде човек и се е превърнало в елементарно вместилище за бира и мъжки членове. Затова двамата с Дени се бяхме вкопчили здраво един в друг, та дано оцелеем в ежедневния домашен ад. И успяхме.
Когато ме изписаха от болницата, се върнах на работа в "Хилс Вали Обзървър". Отначало колегите и хората около мен имаха доста глупав вид, докато наблюдаваха човека със зашити клепачи, който безпогрешно трака на клавиатурата на компютъра, а през цялото време (дори на събития и пресконференции) до него стои прекрасната му деветгодишна дъщеря. После обаче свикнаха.
Идеята да убием Джаки и да си върнем за кошмара, на който бяхме подложени толкова време, колкото и да е странно, хрумна първо на Дени. Няма да ви описвам с подробности случката, тъй като и без това вестниците направиха от нея национална сензация. От целия екшън в паметта ми се е врязал само един миг: Дени влиза в палатката, където майка ѝ се чука с онзи опулен миризлив рокер; в ръката си стиска нож - точно копие на онзи, с който някога моето съкровище ме бе ослепило; влюбената двойка се извръща едновременно към нея; Джаки изпищява; Дени с два замаха прерязва гърлата на двамата, след което ги обръща по гръб, отрязва пениса на мазнокосия изрод и го поставя в ръцете на майка си. Не помня друго. По-късно вестниците писаха, че сме изпозастреляли и заклали цялата банда; може и така да е било.
И знаете ли кое беше най-страшното? Това, че и на двамата ни хареса. Отново Дени беше тази, която предложи да тръгнем из страната, да издирим бившите любовници на майка ѝ и да ги избием един по един, а аз се съгласих. Двамата с нея се превърнахме в перфектна машина за отмъщение - баща и дъщеря с две съзнания, чифт очи и два чифта ръце, обединени в едно цяло, мисли, които започват у единия и завършват у другия, мисли, сеещи смърт по цялото Източно крайбрежие - от Бангор до Маями бийч...
Признавам, имахме доста работа. Моята бивша съпруга охотно бе давала прелестите си под наем на всеки, който я бе почерпил няколко бири. Но както отбеляза Дени, поне имахме с какво да се занимаваме.
С последния обаче направихме грешка. Оставихме жив очевидец - настоящата съпруга на Джулиън, която се оказа смъртоносно ранена, но все пак успя да изпее каквото бе видяла пред ченгетата. Сега снимките ни бяха разлепени из всички проклети щати, а ФБР и местните полицейски управления ни дишаха във врата. Вече втора седмица се криехме във вилата на една моя много добра приятелка и колежка от CNN - Джоана, емигрант от някаква скапана източноевропейска държава. Рано или късно обаче щяха да я надушат, да я натъпчат с химикали и тя щеше да си признае всичко.
Ако ни хванат, ще се опитам да запазя дъщеря си. Няма да ми е трудно, понеже едва ли някой ще повярва, че едно толкова миловидно момиченце е в състояние да убива. Джоана ми е обещала, че ще се грижи за нея. А след целия този ад, на който бях подложен, една смъртоносна инжекция ще ми се отрази повече от добре. Поне в сънищата ми няма повече да се появява лицето на Джаки - на онази Джаки, в която навремето се бях влюбил, онзи измислен образ, съществуващ единствено във въображението ми, преди ужасяващото пропито с бира реално чудовище да го прогони веднъж и завинаги. Тогава вече мракът, който властваше около мен, щеше да бъде истински.
- Татко!!! Сигурен ли си, че си добре?
- Добре съм, миличка. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред - успокоявам я аз и я галя по главата.
Иска ми се да ѝ говоря. Да ѝ кажа колко много съжалявам, че заради отвратителния ми късмет всичко се стече по този начин. Да ѝ разкажа как винаги отчаяно съм искал дъщеря и какво беше разочарованието ми, когато разбрах, че ще я имам, но от алкохолизирана и сексуално ненаситна майка. Да ѝ споделя как през всичките тези години единствено тя ме е удържала и ми е помагала да не престъпя онази толкова тънка граница между лудостта и нормалния живот... или да не се удавя в алкохол като майка ѝ.
Но вместо всичко това просто ѝ казвам, че я обичам, и я прегръщам. Тя се вкопчва здраво в мен и ме целува.
Пред вилата спира кола. Двамата с Дени подскачаме и се напрягаме.
Искрено се надявам, че това е Джоана.
Градът
Градът бавно отвори очи и се протегна лениво. Един-два задрямали гълъба се сепнаха и излетяха стремглаво, без да знаят накъде, само и само да бъдат по-далеч от източника на тревога, който се бе прокраднал тихомълком в сърцата им. Листата на дърветата във всички паркове зашумяха и се разтрепериха в изключителен синхрон - сякаш незнайна девойка бе прокарала ръка през косите им за секунда, след което бе изчезнала в предзалезната мараня. Фонтаните въздъхнаха и струите им бликнаха малко по- смутено, не толкова безгрижно и жизнерадостно, както по време на дневното господство на Човека. Тишината, която заля доскоро гръмогласния Град, бе всепоглъщаща, почти свръхестествена. Хората вече не бяха на смяна; ред беше на Града да се развихри.
Слънцето току-що беше залязло и полека-лека изгарящата топлина, която се разстилаше сред камъните, бетона и асфалта на Града като ревматизъм, започваше да отшумява. Един по един седемте ветрове плахо, но с чувство на собствено достойнство спираха да крият въздишките си и започваха да обливат опустелите тротоари и улици със стенания и вопли. Луната, както винаги, страхливо се бе скатала зад последния останал на нощното небе облак и срамежливо надничаше иззад него. Дори прилепите се бяха покрили някъде - даже онази малка, нищожна частица от Древната Кръв на вампирската раса, която бе намерила убежище в тях, не бе достатъчна гаранция за безопасността им.
Градът се изправи. Стоманенобетонните му кости изпукаха зловещо, но издържаха. За пореден път. Пукотът накара милионите хора, изпаднали в полусънно-полукататонично състояние в леглата си, да потръпнат. На сутринта повечето оттях щяха да се оплачат едни на друг: "И тази нощ сънувах кошмар"... Градът съществуваше от хилядолетия, но досега никой не бе успял да разгадае причината на странните, периодично повтарящи се кошмари, които дебнеха в ъгълчето на съзнанието практически на всеки един от жителите и само чакаха точното време и място, за да протегнат хищните си лапи към сънищата и мечтите на хората.
А и в крайна сметка нямаше как някой да се досети за това. В университетите не обучават специалисти по психоанализа на Градове.
Градът се огледа наоколо - бавно и щателно, като самовлюбена тийнейджърка, излизаща на среща и желаеща да е перфектна. Всичко, кажи-речи, бе тихо, с изключение на няколко плъха, безцелно тичащи насам-натам из онова, за което Градът мислеше като за свои Обувки, а хората наричаха "Онази Гадост Гетото", както и едно ято свраки-гастрольори, които явно не бяха запознати с традицията/ необходимостта да се покриват всяка нощ, за да не се тикат между шамарите. Тук-там се долавяше невидимото присъствие на две-три дузини котки, но Градът отдавна се бе отказал да се опитва да се храни с тях. Бяха прекалено... пикантни... за неговия вкус. Кучетата бяха друго нещо: мислите им бяха елементарни и плоски, изпълнени с робско подчинение, безпричинно чувство за вина и безмозъчна упоритост, отказващи да се учат от грешките си. С две думи - съвсем по човешки.
Градът бавно плъзна невидимите си пипала из съзнанията на хората. Това, което напипа, бе в състояние да влуди не само Град, но и цяла Планета. За щастие Градът бе свикнал - не изпадна в писъци и не припадна, както бе направила последната Планета, която бе поканил на интимна вечеря на свещи (е, на улични лампи, но важно бе посланието). Имаше логика: нервите на Планетата бяха органични, а неговите - от оптично влакно, електрически кабел и водопроводни тръби.
Тази вечер щеше да си направи истинско пиршество. Менюто бе изтънчено и обилно: пет-шест серийни убиеца за предястие; десетина празноглави нимфоманки и горе-долу още толкова лицемери- професионалисти за основно; трима все още неразкрити от докторите социопата и около дузина Анонимни Алкохолици за десерт. Дори имаше и бонус - онова, за което Градът обичаше да мисли като за коняче с кафенце след обилна вечеря: двама изнасилвачи-педофили, пуснати под гаранция от двама съдии със сходни хобита. Deja vu: историята никога не спираше да се самокопира.
Но в края на краищата именно човешката предсказуемост и склонност към мерзост му осигуряваше питателна, макар и леко еднообразна диета.
Градът въздъхна с отегчение.
И започна да се храни.
Помня
(от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
Помня как устните ѝ се плъзгаха по моите като къс коприна по загрубяла селска ръка. Помня как пръстите ѝ се вплитаха в косата ми - понякога грубо, сякаш искаше да завърже от нея възел, с който да ме прикрепи навечно към себе си, а понякога толкова нежно, като че ли се страхуваше да не ме нарани. Помня как телата ни се сливаха в експлозия на първична енергия, в устрема на беглец в пустинята, който с последни сили тича към оазиса с животворната влага, в чистия и непокварен стремеж към любов, топлина и чувствителност.
Едно от проклятията на Тъмните Магове е болезнено изострената им като амдарска сабя памет. Никога не можеш да забравиш нищо. Нищо. Дори и най-дребните подробности са жигосани толкова дълбоко в съзнанието ти, че всеки полъх на ветровете на спомените те карат да крещиш и да се гърчиш от болка. Дори алкохолът не може да те накара да забравиш. Мога да ви свидетелствам за това. Толкова пъти съм киснал мозъка си в ейл, водка и вино, че дори понякога съм се чудел дали няма да се превърна в мрачна алкохолна пара, в миазъм, черен като туптящите в съзнанието ми мисли. Но неизменно съм се събуждал в сърцето на нощта, с болката в лявата половина на гърдите ми и с ужасяващото чувство на празнота до себе си.
Помня.
Помня как за пръв път тя ми каза, че ме обича. Помня сълзите ѝ при това признание; всяка една от тях капваше върху кожата ми и ми причиняваше толкова страшна болка, че изкарваше въздуха от дробовете ми и ме изгаряше като нажежен до бяло ръжен. Помня, че ми каза: "Ти си моят ирк"хан"сей, Тери". "Човекът, преплетен с живота" на древния език на седраните.
Селина. Така се казваше. Единствено Мракът знае колко пъти съм се будил с това име на уста. Не бих могъл да изброя жените, които с писък побягваха от спалнята ми, когато в разгара на удоволствията (които, както наивно предполагах, щяха да я заместят) изкрещявах името ѝ в мазохистичен опит да я върна. Помня обаче всички пъти, когато съм я назовавал с глас, който никоя друга не бе чувала от мен и едва ли някоя друга ще чуе друг път.
Помня.
Но помня и миговете, в които тя пищеше за последен път в живота си, с изпълнени с безумен ужас очи, протегнала напред, за да се защити, същите онези ръце, които бях целувал и ме бяха галили и прегръщали. Помня как тялото ѝ - онова тяло, което познавах по- добре от собственото си - се гърчеше в отчаяни спазми, окъпано от виолетовата светлина, бликаща като сълзи от пръстена с изрязаната от цял аметист пентаграма, който носех на ръката си. Помня как от устните ѝ, които някога обожествявах и за които копнеех повече от въздуха, излизаха прегракнали крясъци, бледо подобие на кадифения ѝ глас, крясъци, които искаха милост, молеха за милост, заповядваха за милост, убеждаваха ме, че съм бил излъган, че тя била жертва на клевета, че винаги съм бил единственият мъж в живота ѝ. Но не успя да ме убеди.
Помня.
Помня как след като вече я бях убил и бях предал тялото ѝ и душата ѝ на Мрака, аз самият пищях и плаках като двегодишно момченце, загубило семейството си. Помня как изпотроших с Волята си всички маси и столове в "Зелената котка", как се сбих с дузина таренски лордове с отчаяната мисъл дано синините по тялото ми върнат избледняващия ми разсъдък. Помня как се гърчех в прегръдките на Айвън Рийс, най-добрият ми приятел, дълго след като и сълзите, и писъците ми бяха пресъхнали, и го умолявах да премахне блокадата върху магическите ми умения, за да ми позволи да се самоубия.
Помня.
И знам, че докато помня, няма да съм дори наполовината на онова, което помня, че бях.
Имаш ли огънче?
Алисън усещаше как всеки момент ще превърти. Стаята ѝ се виждаше прекалено тясна, покривката на масата - прекалено ярка, а закачалката, на която като одрани кожи висяха десетките ѝ якета, елечета и наметки, сякаш дебнеше определен миг, за да се вкопчи в гърлото ѝ със стоманените си куки и примки. Мобилният ѝ телефон се хилеше неприятно и беззъбо от нощното шкафче, където го беше захвърлила преди час-два. Беше отворила всички врати, за да може течението да прочисти въздуха, и сега завесата ѝ правеше неприлични жестове откъм балконския прозорец. Алисън можеше да се закълне, че чува как някой (лудостта например) чука на вратата на апартамента ѝ, искайки формално разрешение да се намъкне в живота ѝ, където вече се бе настанила удобно преди месец-два.
А на всичкото отгоре на кухненската маса имаше пакет цигари. Беше спряла пушенето преди две седмици (може би и това оказваше влияние на умственото ѝ състояние), но намачканият пакет "Лъки Страйк" бе повече от реален и нагло се бе разположил по средата на масата. Сякаш бе жиголо, изтегнало се удобно в сатенените чаршафи на спалнята и приканващо похотливо с поглед: "Смееш ли да опиташ?". Алисън тръсна глава, защото образът на жиголото започваше неумолимо да придобива чертите на Джаред. Чернокосият мираж изчезна. Цигарите - не.
"И какво ще ми стане само от една?", запита се изморено Алисън. Като се замислеше, всъщност това беше лайтмотивът на целия ѝ живот. Какво ще ми стане, ако не завърша университета, а се хвана на работа? Какво ще ми стане от едно излизане с онзи от бара? Какво ще ми стане от един бърз секс на леглото, което още не бе изстинало от топлината и прегръдките на Джаред? Какво ще ми стане от едно пропуснато противозачатъчно? И от второ? И от двадесето? Голям късмет, а?
Късметът ѝ - онова нагло копеленце, което се бе скатавало за цели 32 години, бе се показало само колкото да я раздразни и се бе омело, взимайки със себе си дори малкото останали хубави неща в живота й: съпруг, работа, семейство, приятели. Алисън невесело се замисли как явно късметът и мислите за самоубийство са две братчета, които не могат да се понасят. Когато късметът се бе изнесъл, самоубийствените пориви в мозъка ѝ се бяха разпрострели като метастази, сякаш бяха чакали първия изгоден момент, за да запълнят всичко наоколо с образи на хапчета, примки, бръснарски ножчета и удобни за скачане балкони. В края на краищата, какво щеше да ѝ стане от едно самоубийство.
Погледът ѝ се плъзна по приготвените за ритуала аксесоари, чинно подредени на кухненския плот - макетно ножче с чисто ново острие, леген с топла вода (за да не се съсирва кръвта от прерязаните вени - "Самоубийство 101", наръчник за начинаещи, стр. 3-18), бутилката "Джак Даниълс" за обща анестезия, листчето и химикалката, готови да бъдат употребени за предсмъртно писмо (ако изобщо ѝ хрумнеше какво да напише - в мислите ѝ се въртяха само баналности от рода на "Сбогом и не тъжете за мен". ха-ха, затъжили са се всички, няма що.), както и снимката на Джаред.
Докато съзнанието ѝ бе заето със самосъжаляване, ретроспекция на всичките ѝ колоритни фалове и обзор на предстоящото самоубийство, ръцете сякаш сами се плъзнаха по плота на масата, тръснаха пакета, хванаха умело излетялата от него цигара и я поставиха в устата ѝ. Още не бе успяла да оцени положението, а дясната ѝ ръка вече откриваше забутаната в джоба на халата запалка и поднасяше услужливо огънчето към осемте сантиметра грях, замаскиран като тютюн и хартия. Е, майната му. Алисън дръпна и издиша с наслада.
"Господи, това не се забравя - също като карането на колело!", помисли си тя, докато димът бавно се стелеше из стаята. Постара се да изгони от главата си образа на детето си, протягащо ръчичка през гърлото ѝ (или през друго място.) и моли за едно бързо дръпване, докато не е дошло времето за раждане и не са почнали да го лъжат с разни биберони и пюренца. Мамка му. Това нейно въображение един ден щеше да я довърши. Пък и в крайна сметка какво щеше да му стане от една цигара? Особено като се има предвид какво бе намислила за финал на вечерта. нали?
Димът продължаваше да се завихря около нея и да оформя странни плетеници из кухнята. Алисън дори не усети как бе изпушила цигарата, бе я хвърлила разсеяно в мивката и бе запалила още една. след това още една. и още. Някаква заблудена мозъчна клетка небрежно отбеляза как цигарите в пакета не намаляват, но останалите аксони, дендрити и прочие плява из сивото ѝ вещество набързо я пратиха да се грижи за по-сериозни работи. като вдишването и издишването на дима например.
След двадесетата (или може би петдесетата?) цигара Алисън с мъка се насили да се огледа наоколо. Едвам успя да различи силуета на кухненската врата - толкова гъст бе станал димът наоколо. Устните ѝ бяха покрити с горчивия вкус на никотина, показалецът и средният ѝ пръст пареха, а очите ѝ смъдяха от лютивия аромат на "Лъки Страйк", който сякаш се бе просмукал навсякъде. Лявото полукълбо на мозъка ѝ крещеше да стане, да захвърли пакета на земята и да го тъпче, докато от него не остане само филтърно-тютюнево-хартиена каша, след което да излезе от затворническата килия, в която се бе превърнала кухнята ѝ, да поседне в парка и да диша с пълни гърди истински, чист, безникотинов въздух, за да прочисти мислите си от червеникаво-сивата мъгла, която ги бе обгърнала. Дясната половина обаче не оставаше по-назад в крясъците (само дето в тях прозираше лудост, а не отчаяние) и притикваше пакета с цигарите смело и безотговорно към ръката ѝ.
Алисън вече изобщо не се съмняваше, че ще полудее, въпросът бе единствено кога. Тъй като прецени, че няма смисъл да протака повече, тя стана с ясното намерение най-накрая да вкара в употреба ножчето и останалата част от арсенала. Вместо това обаче откри, че е седнала отново на стола до масата и пали поредната цигара. В пакета все така имаше 19 цигари, независимо от факта, че по нейна бегла преценка досега бе изпушила поне 100. Останаха 19 дори когато димът (въпреки широко отворените врати и прозорци) стана толкова гъст, че не можеше да вижда собствените си пръсти. Бяха 19 и когато се строполи на масата, останала без дъх, без гърло, без ръце, без крака и без съзнание. Последните неопиянени от никотина мозъчни клетки мимоходом фиксираха странна сюрреалистична картина - как димът се навежда грижовно над нея, взема я на ръце и нежно я носи към спалнята - след което се подчиниха на общото настроение и изпаднаха в кататония.
* * *
Алисън се събуди в прекрасно настроение. Не помнеше кога се е преместила в леглото (последният ѝ читав спомен бе как приляга на кухненската маса), но явно сънят бе направил чудеса. Тя стана, отиде до кухнята и докато си правеше кафе, разсеяно се зачуди кога, по дяволите, бе успяла да изчисти. Спомняше си смътно за някакъв много странен и сякаш стереоскопичен сън - в него тя беше бременна, мислеше за самоубийство. разни такива несвързани работи. Споменът бе толкова ярък, че докато отпиваше от кафето, неволно плъзна поглед по кухненския плот (на която нямаше нищо, разбира се - нито макетни ножчета, нито каквото и да било) и по фигурата си. Разбира се, че не беше бременна, нито пък би си помислила дори за самоубийство - що за глупости! Реши, че е крайно време да излезе да се поразходи.
* * *
Джаред седеше на бара, отпиваше бавно от чашата, пълна с леден "Джим Бийм" и се радваше на живота, който, противно на песимистичните мрънканици на загубеняците от службата му, бе пълен с цветя и рози. Бе успял да се отърве от Алисън, бе я разубедил да го съди за бащинство, беше в бар, където никой не го познаваше, от съседната маса го бройкаше девойка със съмнителна пълнолетност и съвсем несъмнителни силиконови прелести. абе с две думи, пей, сърце! Тъкмо се чудеше откъде да подхване разговор с малолетния инфаркт, когато някой дръпна стола до него и седна, без дори да попита свободно ли е. Той се извърна раздразнен, чудейки се кой и как, дявол го взел, е успял да го открие. Учудването му бе още по-голямо, когато видя Алисън. Фигурата ѝ отново бе възвърнала стройността си (хм, нали абортите след третия месец бяха невъзможни.), а очите ѝ пламтяха в странен керемиден нюанс (ако беше малко по-трезвен, можеше да се закълне, че е червен!), вместо обикновеното зелено спокойствие.
- Здравей, Джаред - усмихна му се тя. Нещо в тази усмивка го притесни.
Алисън бръкна в чантата си и хвърли на масата леко намачкан пакет "Лъки Страйк", който като че ли бе току-що разпечатан - стори му се, че липсва само една цигара.
- Имаш ли огънче?
Отмъщението на гарвана
Нямах ни най-малка представа къде отивам, докато не се събудих на масата в кварталната кръчма на Бруклин "Вайълет муун". Барманът, който вече познаваше и кътните ми зъби, плъзна към мен бутилка добре отлежала руска пшенична водка и кана ледена вода. Промърморих набързо някакво подобие на благодарност отново се затворих в себе си. Явно подсъзнанието ми ме бе докарало тук с една-единствена цел - да се накъркам. И понеже майка ми ме беше учила навремето, че не е възпитано да се отказва на молба, било тя на човек, птица, животно или подсъзнание, реших да не се опъвам много и да последвам зова на кристалнобистрите течности пред мен.
След втората чаша усетих как ледът, сковал мозъка ми като поглебален саван, започна полека-лека да се разтапя. Какво още му трябва на млад, перспективен, безработен от десет часа местен журналист - бутилка, тиха и спокойна кръчма, никакви жени около него и толкова. С едното от двете си вкаменени очи виждах как барманът посяга към купчината компактдискове и изважда прастар албум на "Metallica". Чудесно. Дано само имаше и втора бутилка във фризера, понеже явно само една нямаше да ми стигне доникъде.
Бях започнал да пия отдавна - още преди година и два месеца, когато се разделих с последната си сериозна приятелка. По онова време вече бях на върха, в бясъка на славата си или както искате го наречете. Печелех достатъчно добри пари, около мен се навъртаха жени в промишлени количества, с две думи - пълно блаженство. Тогава все още с чисто сърце можех да заявя, че имам някакви приятели. Сега обаче граденият с толкова усилия успех се срина с лекота - като отронена женска сълза. Забелязали ли сте някога колко лесно плачат жените? Мъжките сълзи винаги са по-тромави - трябва им невероятен заряд горчилка и мъка, за да избухнат. А женските... жените просто натискат спусъка и те излизат като по поръчка.
Естествено - нали фалшивите неща винаги стават по-лесно. Понякога си мисля, че Втората световна война навремето е можела да мине и без онези двете атомни бомби. Чърчил и Труман е трябвало просто да заведат няколко жени в Япония, да размахат пред очите им едри банкноти и след това да си ги приберат в джобовете. Жените винаги плачат с крокодилски сълзи, когато видят как изпод носа им изчезват пари. А пред една река от лъжливи женски сълзи японските генерали са нямали никакъв шанс...
През прозореца на бара лъсна някак успокояващо жълт лунен лъч. Незнайно защо всички тези философски мисли, които ме бяха завладели, изчезнаха яко дим. Вече бях порядъчно къркан и въобще не ми пукаше нито за женски сълзи, нито за сладникаво-груби думи на редактори, нито за безработни журналисти. Бутнах празната бутилка към бармана. Той я пое и, без да каже и думичка, я замени с пълна. Кимнах с благодарност. Имах още достатъчно пари в кредитната си карта, така че две седмици нямаше за какво да се притеснявам. Не че имах намерение да живея чак толкова дълго. Намерението ми бе... о-о-о, я стига с тези намерения, промърмори гласът в замаяната ми от алкохола глава. Въобще не ме занимавай с глупости, ами поркай, докато има.
Беше единадесет часа вечерта на 31.Х. До часа и минутата, когато бях роден, оставаха още близо пет часа. Пет часа, в които трябваше да допия остатъка от бутилката, да свърша едно-две неща и да се самоубия. Още не бях решил нито какви ще бъдат нещата, нито как точно ще сложа край на така наречения си живот. Не ме и интересуваше. Цялата ми кариера на журналист според колегите ми се дължеше на интуицията ми. Точно тя щеше да ме води и сега. Нямах повод да се съмнявам в нея. Щях да разбера на кое кога ще му дойде времето. В момента се чувствах като парцалена кукла с дистанционно управление. Алкохолът нямаше нищо общо с това.
Изпих последната чаша на един дъх, запалих една от последните цигари в празния пакет от "Кемъл", който открих в джоба си, и извадих клетъчния телефон от якето. Проведох общо четири разговора, като нито един не трая повече от две минути. С всеки един от хората, с които се свързах, можех да се разбера с половин дума - толкова добре се бяхме сработили по време на работата ми като журналист. Когато затворих за четвърти път телефона и го изключих, по бузите ми течаха сълзи. Не си правех труда да ги крия - и без това в кръчмата нямаше никой, ако не се брои барманът и онези неколцина пияници, които спяха по масите в очакване на някой приятел, който да ги събуди от летаргията им и да ги почерпи едно, две или двадесет питиета. Вкарах кредитната си карта в терминала на бар-плота, набрах сума, която бе с доста долари повече от сметката ми, закопчах якето си и излязох на студа.
Вън вятърът бе направо ужасяващ. Вече наближаваше полунощ - Нощта на Вси светии чукаше на вратата и чакаше някой да ѝ отвори. Не че навън имаше кой знае колко мераклии. Явно повечето хора се бяха прибрали в уютните си домове, в топлите си легла, до нагримираните си, преливащи от фалш и поквара "любящи" съпруги и кротко спяха в очакване на новия ден. Само при мисълта за това ме обзе погнуса. Пред очите ми сякаш изплува ергенската ми квартира - студена, пуста, безлюдна като улиците около мен, леглото, от което лъха аромат на прясно изкопан гроб с привкус на самота и мъничко подправки - отчуждение, тъга, мъка и какво ли още не... превъзходно ястие за самотници, което задължително се консумира охладено до абсолютната нула, до онзи студ, който не може да бъде прогонен с печка, завивки или алкохол, а само с онова архаично, вписано в Червената книга чувство, наречено любов и за последен път документирано от някой си Уилиам Шекспир в нещо като пиеса на име "Ромео и Жулиета".
Усещах как челюстите ми конвулсивно се свиват в яростно ръмжене. Насилих се да спра и вместо това да се огледам. Вече почти бях стигнал до гробището. Наругах се наум защо не се бях сетил да си взема фенерче, но точно в този момент нов порив на вятъра отмести петнадесетина облака и луната се показа в пълния си блясък.
Наоколо стана светло като ден. За мен бе детска работа да открия необходимото ми място.
Четиримата души, на които бях позвънил, си бяха свършили перфектно работата. Единият тъкмо привършваше изкопаването на гроба. Другият се суетеше около поставена на статив дигитална видеокамера и явно правеше проби на осветеността. Третият и четвъртият бяха прекалено заети да държат на мушка жените, скупчени около най-близкия надгробен камък.
Огледах бавно всяка една от тях. Не задържах погледа си върху нито една за повече от минута, но и това свърши идеална работа. Три започнаха да треперят, една се разплака неудържимо (елементарно, вече имам доста добър имунитет срещу това, припомних си мислите си отпреди час-два аз), а останалите пребледняха като платно.
Жените на моя живот. Звучи доста високопарно, като заглавие върху корица на някой любовен роман. Повечето от тия кучки друго и не четяха. С всяка една от тях ме свързваше не само вечер-две, прекарани в леглото на ергенската ми квартира, а много, много повече - безкрайно чакане, молби, молитви, обещания, раздели, милиони километри изхабени нерви и литри алкохол, погълнати в отчаян опит за запазване на разсъдъка, стотици часове, прекарани по телефони, както и милиарди думи, думи, думи, изречени с една- единствена цел - да ги накарам по някакъв начин да повярват, че ги обичам. Всеки път, когато поредната раздяла разяждаше сърцето ми като акумулаторна киселина, се бях клел, че подобни грешки повече няма да допускам. Първите няколко пъти се клех пред Господ. Последните - пред Сатаната. Бях в грях и пред двамата, понеже никога не успявах.
Часовникът на китката ми показваше два часа след полунощ. Имах още време и възнамерявах да го оползотворя по най-добрия възможен начин - в разговор. Бях чел някъде, че най-ефикасният начин, по който престъпниците пречупвали жертвите си, бил разговорът, и то с възможно най-спокойния и благ тон. Не виждах смисъл да не последвам добрите стари традиции.
- Предполагам, че ви е ясно защо съм ви поканил тази вечер тук - започнах спокойно аз. От двете бутилки водка нямаше и следа. Мислите ми бяха кристално ясни. Чувствах се трезвен като некролог. - Гробът, който моят приятел току-що изкопа, очевидно е твърде малък и едва ли ще побере всички ви. Бутилки и чаши също не са предвидени в сценария, така че очевидно не съм ви поканил, за да пийнем по едно. Така че остава една възможност. Както всички знаете, днес е нощта на Халоуийн. На всичко отгоре съм имал непредпазливостта да се родя на същата тази нощ, само че преди 25 години. Родителите ми също са били непредпазливи, не са предвидили, че синът им ще прекара живота си в гонене на кучки като вас и затова нито са направили аборт, нито са ме убили, когато съм бил достатъчно малък, за да не чувствам нищо. Не виждам по- подходящо място от това, по-подходящо време от тази нощ... и по- подходящи хора от вас, за да поправим грешката им.
Една от бившите ми "приятелки" изпищя. Очевидно не можеше да повярва на ушите си. Един от двамата, които държаха цялата групичка на мушка, изстреля куршум в пръстта под краката ѝ. Тя подскочи и млъкна.
- Бих ви помолил да пазите тишина, за да не развалим видеозаписа, който ще направим след малко, за да го предадем пък после на полицията - продължих аз още по-вбесяващо спокойно и невъзмутимо. - Човекът, който всички някога лъгахте, че сте влюбени в него, е измислил доста добър сценарий за вечерта. Е, не съм включил маски за Халоуийн в него, за да не се затруднят после ченгетата при разпознаването. Планът за действие еследният: моите хора включват камерата, една от вас с автомат в ръце (празен, естествено) ме заплаша и ме кара да легна в този току-що изкопан гроб. След това всички вие се хващате за лопатите и ме заравяте. Жив. После един от приятелите ме ще ви заведе някъде на спокойствие, където ще прекарате весело ден-ден и половина. По дебелите книги пише, че именно толкова му трябват на човек, за да умре от задушаване. След това ви пускат да си вървите, за да имате време да се сбогувате със съпрузите и децата си, а след 12 часа предават записа в полицията. Обяснението е просто - човекът искал да запише празненствата за Вси светии, а вместо това записал извършването на добре подготвено убийство. Мотивите - ревност и изнудване за пари, понеже не сте знаели, че от днес съм безработен. Убедил съм този-онзи да свидетелстват, че от доста време насам системно сте ме тормозили по телефона. В момента приятели-хакери бърникат из телефонните ви сметки, така че да изглежда, че всички сте ми звънели по пет-шест пъти на ден. Ченгетата ще наредят ексхумация, ще установят, че наистина съм починал от задушаване... По-нататък няма да ви разказвам, понеже няма да ви е интересно по време на делото в съда.
Нито една от тях не посмя да гъкне.
- Е, помислил съм и за децата ви все пак - облегнах се върху един надгробен камък аз. - До четири часа сутринта, когато ще започнете да хвърляте лопатите пръст върху мен, има още близо час и половина. Достатъчно време, за да седна и да поопиша това, което се случи тази нощ. Ще го предадат на мой колега - телевизионен журналист, който ще огласи съдържанието му след десет години. Тогава синчетата ви тъкмо ще са в пубертета, така че ще бъдат много щастливи да разберат, че майките им (лека им пръст!) в края на краищата не са убийци. Не знам наистина каква ще е реакцията на многообичаните ви съпрузи, когато разберат, че сте мъртви благодарение на любовника си, но... ако вярвате в задгробния живот, сами ще разберете.
Отдалечих се от групата кучки и седнах на един гроб. Оттогава досега пиша, пиша, пиша... Щом свърша, ще накарам някого от моите приятели да се подпише като свидетел, ще го запечатам ето в този плик и ще тръгна към мястото на смъртта си. Лекарите разправят, че обречените на смърт от задушаване правят всичко, само и само за да се спасят. Моето самообладание обаче е огромно. А пък и, в крайна сметка, всичките тези жени няма да направят кой знае какво с мен. От доста време насам те погубваха - една по една - живота ми. Сега ще го направят буквално и заедно. Нищо ново под слънцето. Поне към това имах време да привикна.
Човекът, който виждаше бъдещето
Дълъг и труден ден, предполагам, скъпи ми Хорлийнс? Да, не ми отговаряйте, бръчките около очите ви и десетките фасове под парапета говорят сами за себе си. Бихте ли възразили, ако Ви направя малко компания за една-две цигари? Не ми се прибира още. бих искал да подишам малко чист въздух, преди да се прибера в бетонния ковчег, който строителите оптимистично са нарекли "апартамент", а в действителност представлява няколко десетки кубически метра нажежени газове, затворени между четири стени от нагорещен бетон и топящо се желязо.
Благодаря Ви. Знаех си, че няма да върнете един закопнял за глътка спокойствие старец. Ви сте добър човек, Хорлийнс, въпреки че едва ли го осъзнавате. Много рядко се срещат хора като Вас в наши дни. Ех, спомням си как навремето.
О, вижте, падаща звезда! Проклето дяволско творение. но какво правите, драги ми Хорлийнс? Да не би да си пожелавате нещо? Обезумяхте ли, младежо? Спрете веднага! Спрете, казвам Ви!!!
О, да, повярвайте ми, приятелю. Падащите звезди наистина са творения на Рогатия. или на нещо, което поради липса на други разумни термини наричаме Дявол. Самият аз се сблъсках преди известно време с подобно нещо, драги ми Хорлийнс. Тогава именно се научих да виждам бъдещето.
Смешно ли Ви е, млади човече? Да, колкото и да не Ви се вярва, наистина добих тази дарба - благодарение на един литър руска водка, една падаща звезда и потресаваща липса на здрав разум.
Тогава бях на двадесетина години - зелен и кипящ от енергия като Вас, дълбокоуважаеми младежо. копнеещ да покори света или поне женската му половина. а и плащащата му част в добавка като за начало. Пари и жени, Хорлийнс - колкото и книги да се изпишат за движещите сили на света, в края на краищата всичко след съкращаване на общите знаменатели се свежда до гореизброените две причини.
Една вечер, както си седях кротко на балкона на ергенската ми квартира, поливах обилно поредния отказ на поредната пачавра с поредната бутилка руска водка, когато една от тези падащи гадости проряза хоризонта като радиоактивна плюнка на украински черноработник. Бога ми, не помня какво съм си мислел тогава, но предполагам, че е било нещо от рода на колко хубаво ще е да можеш да виждаш предварително какво ще стане. коя жена ще те отреже, коя ще ти пусне, коя има баща-полицай и коя - съпруг-каратист. Явно в пиянския ми мозък тези несвързани мисли се бяха преплели в мъгляво, но все пак достатъчно отчетливо желание.
И точно в този момент Негово Рогато Великолепие бе решило да се заслуша.
Вероятно в романтичния Ви младежки дух, Хорлийнс, се оформя апокалиптична картина, продиктувана от холивудските бози, които вие, младите, поемате като тоалетна чиния отпадъци, да ме прощавате за прямотата. Сигурно вече си представяте как съм прибелил очи, как се е чул адски тътен, как съм се затъркалял по пода, а от устата ми са излизали зелени пламъци и виолетови пушеци. Е, в интерес на истината трябва да ви кажа, че гръм имаше, но после се оказа, че съседката от долния етаж пак е успяла да накара микровълновата си фурна да експлодира. Нищо друго обаче не подсказа, че желанието ми е изпълнено. Продължих да пия, докато не заспах на коктейлната масичка.
На следващия ден, когато отидох на работа, разбрах, че вече виждам бъдещето. Не мога да ви опиша с обикновени думи как се чувствах и какво точно ставаше в главата ми. Предполагам, че човек трябва да е добър писател, за да може да открие точните изражения за точните събития. Аз обаче за жалост бях обикновен банкер, така че не мога да удовлетворя любопитството Ви. Най-доброто, на което съм способен, е да Ви кажа, че все едно виждах раздвоено. Когато погледнех екрана на компютъра си например, на един слой виждах цифрите и графиките, които ми подаваха колегите, а на друг слой (поради липса на други изразни средства трябва да го нарека така) виждах какви ще са въпросните цифри и графики, но след два месеца, да речем. ако променях ъгъла, под който гледах, двата месеца ставаха две години. или три часа.
Не, невъзможно е. Все едно да се опитваш да обясниш на сляп хуманитарий неевклидова геометрия, и то нагледно.
Да, Хорлийнс, и аз като Вас тогава си мислех, че съм открил Щастието с главна буква - не онези мизерни трохи, които ни пробутва Оня Отгоре, а бурните пенливи струи на Щастието, от които можеш да пиеш с пълни шепи, без да можеш да им се наситиш. Но нали знаете, че всяка монета има две страни?
Колкото повече минаваше времето, толкова повече разбирах как в действителност не съм щастлив.
Защо ли? Поставете се на мое място само за секунда. Да, да, точно така - затворете очи и си представете, че съм аз. Не толкова бързо, младежо - не бързайте да лепвате на лицето си тази глупава усмивка. просто изчакайте малко.
Аха, виждам, че схванахте накъде бия.
Аз наистина виждах бъдещето. ЦЯЛОТО бъдеще. Без изключения.
Гледах красивите жени около мен, а виждах сбръчкани и сварливи баби. Милвах копринената козина на котето си, което ме гледаше с обожание и любов, и виждах мига, в който спира да диша и аз, облян в сълзи, търся в парка къде да го погреба. Вдишвах аромата на цветята на балкона, а смрадта на гниенето им замъгляваше съзнанието ми. Поглеждах небето сутрин, опитвайки се да се зарадвам на красивия залез, а очите ми (или онова, с което ги бе подменил Рогатият) виждаха единствено убийствения черно-син мрак, когато Слънцето умираше след десетина милиарда години и повличаше всичко след себе си в един последен смъртоносен танц на разрушението. Хвърлях поглед към огледалото и вместо себе си виждах там образа на полуразложен скелет, от чиито трошащи се кости висяха парчета кожа с нездрав цвят и окапващи мускули. Гледах бебета, а виждах мъртъвци. Опитвах се да слушам словата на Живота и чувах единствено тропота на копитата на четиримата Конници на Апокалипсиса.
Та кажете, мистър Хорлийнс, къде завършва проклятието и започва благословията на тази моя способност?
Предполагам, не ще намерите отговор на този въпрос. Аз самият го търся вече 40 години и не съм се приближил и на милиметър към разгадаването на мистерията.
Затова, драги ми мистър Хорлийнс, много внимавайте какво си пожелавате, когато видите падаща звезда. Понякога Дяволът слуша. А понякога дори изпълнява желанията ви.
Защото Дяволът, уважаеми Хорлийнс, има наистина дяволско чувство за хумор. Повярвайте ми. Убедил съм се в това.
Пътят към Ада
(От цикъла "Кръчма "Зелената котка")
Пътят беше безкраен. Хипнотизиращата прекъсната осова линия сочеше към хоризонта едва ли не обвинително. В далечината дългите бели тирета постепенно се скъсяваха и се превръщаха в точки, така че имах усещането, че се разхождам по огромна радиограма, върху която с Морзова азбука е изписан един безкраен SOS.
Тътрех се по този път вече 17 дена. Спирах само когато встрани от странното платно мярках кладенец, чешма или просто дърво, под което да си отдъхна поне малко от жегата. Все още пътят не ме беше извел никъде. Нямаше нито километрични стълбчета, нито табели, нито стрелки... само докарващата ме понякога до лудост осова линия, положена върху гарвановочерния и гладък като мисъл асфалт Бог знае от кого... и защо. В началото таях надежда, че все някога покрай мен ще мине някой -я пътник с прашни и окъсани дрехи като мен, я каруца, файтон, автомобил или глайдер... Въобще някой, когото да мога да спра и да попитам къде съм.
Всъщност въобще нямах причина да се оплаквам, че не знам къде ме е запратило отчаяното ми заклинание. Даже имах късмет, че въобще бях жив, понеже не един и двама Магове бяха загинали почти по същия начин: натикани във вътрешността на скала, на свръхнова звезда, на дъното на океана и така нататък. Аз поне бях на горе-долу безопасно място. Наоколо не се виждаха хора, които евентуално да ме заколят, обесят, гръмнат или нещо от този род. След могъщата експлозия на първична магия в неконтролируем вид, която бях предизвикал, едва ли не и дете би могло да ме нарани. Слава Богу, че ми бе останала около една стотна от силите - точно толкова, колкото да не умра от глад и жажда. Понеже, съгласете се, че би било тъпо да умреш от глад, след като си живял 7000 години и си надживял един куп опити за убийство, смъртоносни съвпадения или просто досадни грешки.
Само ако можех да открия мястото, където се намираше тукашната проекция на "Зелената котка"! Тогава без особени усилия щях да успея да се върна у дома. Нямаше да се наложи да използвам магията си, останала в доста оскъдни количества. Само че наоколо нямаше и помен от жива душа, когото бих могъл да попитам дали е чувал някога за кръчма с подобно име и къде евентуално бих могъл да я намеря.
Въздъхнах и продължих да се тътря по пътя. Черната ми роба вече приличаше на парцал за бърсане на прах. Очите ми вече смъдяха от постоянното взиране напред и напред и напред... Въпреки това обаче гледах да ги държа постоянно отворени, тъй като 6том ги затворех, пред тях незабавно изникваше образът на момичето, малкото момиче, в което се бях влюбил.
Арлиантара.
Моята дъщеря.
Е, всъщност не ми беше истинска дъщеря. За всички 7000 години (и малко отгоре), през които бях живял, не бях срещал нито една жена, към която да изпитам толкова силно чувство, че да поискам да имам деца от нея. Арлиантара беше малко бездомно елфче с явни, но не съвсем очебийни черти, които свидетелстваха ненатрапчиво за евентуални тролски корени в нея. Най-вероятно тя бе захвърлена от майка си (поредната безмозъчна елфическа русокоса празноглавка, поискала да опита секс с някоя от Забранените Раси). Не знам. Тя никога не поиска да говорим на тази тема.
Намерих я съвсем случайно в един от световете, през които ми се случи да премина. Беше толкова отдавна, че не помня нито къде, нито кога се бе случило това. Тогава тя беше едва на стотина години - малко и беззащитно същество, откъснато насила от живота и натикано сред глухата пустош на един съвършено непознат свят. Съжалих я и я взех със себе си. Нарекох я Арлиантара - на езика на едно отдавна загинало племе нощни елфи това значеше "Дъщеря на Светлината и Мрака".
Някак си неусетно тя порасна. Съвсем случайно веднъж, докато се обличахме, за да отидем да изпием по едно с колегите-магове от Западния Тракт, я погледнах с друго око и останах изумен. Бяха минали 300-400 години и малкото сиво дете се бе превърнало в ослепителна красавица. Тялото ѝ беше с изумителни пропорции, способно да накара дори гонтийски пастир да ахне с възхищение и да я пожелае неистово. Косата ѝ приличаше на леко докоснато от слънцето злато, гъста и дълга, свободно падаща върху изящните ѝ рамене. А очите ѝ... Не бих заменил дори най-редкия скъпоценен камък за един неин поглед, та дори и да траеше една секунда.
И така се влюбих в нея.
Но естествено не ѝ казах. Тя беше толкова свикнала с мен, че наистина ме приемаше като свой баща, дори ми казваше и "татко". Ако ѝ кажех "Обичам те", вероятно щеше да се изсмее и да реши, че това е поредната ми шега. Освен това тя нямаше още 600 години (както знаете, при безкрайно живеещите елфи това е възрастта на пълнолетието), а аз бях над десет пъти по-стар от нея.
Така започнаха мъченията ми. Гледах да бъда колкото е възможно по-далеч от нея, докато се къпеше или преобличаше у дома. Навън беше по-лесно, понеже разговорите ми с приятели на любимата ми водка малко ме отвличаха от нерадостните мисли. Но вкъщи... О, Господи! Беше нечовешко. Всеки един поглед към нея предизвикваше у мен толкова силно желание, че понякога дори чувствах физическа болка.. На всичкото отгоре вечер тя направо обожаваше да дойде и да се сгуши доверчиво в мен. Допирът на ръката ѝ, докосванията на малките ѝ гърди, уханието на кожата ѝ... всичко това малко по малко ме побъркваше. А когато ме целуваше за лека нощ, имах чувството, че ще избухна като свръхнова.
Арлиантара нямаше никакъв опит в съблазняването на мъже, но... Нали знаете, че това е вродено на всяка една жена, та била тя елфийка или от народа на полуръстовете... Не след дълго инстинктите заговориха у нея и тя започна да се усеща какво ми причинява дори просто с присъствието си. Постепенно долових промяна у нея. Прегръдките ѝ ставаха все по-продължителни, допирите на ръката ѝ - все по-смели, а целувките ѝ все по-рядко бяха по бузата. Иска ми се да вярвам, че това са били просто несъзнателните пориви на младата плът, дълго време лишавана от присъствието на човек, към когото да изпитва нещо по-силно от обикновено приятелство. Иска ми се да вярвам, че е било така.
А може би не.
Така или иначе преди 17 дни тя, именно тя, а не аз, въпреки че нееднократно ми се бе искало, тя престъпи границата. Беше надвечер и аз тъкмо бях прилегнал на дивана в хола, изтощен от отминалия ден. Бях направил три прехода до различни светове и това (както си мислех) бе изтощило силите ми. Тогава тя влезе, облечена само с почти прозрачна копринена нощница. Дъхът ми спря. Господ ми е свидетел, че бях срещал и бях се любил с много и най-различни жени. Бях обичан от нощен елф, правих секс с полуръст, накарах надракска танцьорка да полудее по мен, дори имах авантюра с магьосница от народа на Ярве... Но, заклевам се, подобна красота още не бях срещал!...
Останах вцепенен почти цяла вечност. Усещах като в просъница ръцете ѝ, които ме галеха навсякъде, целувките ѝ, които вече бяха станали изгарящи, докосванията на тялото ѝ - вече съвсем откровени... В един момент обаче, щом осъзнах какво правя в действителност, скочих от мястото си, стиснах юмруци - така, че от дланите ми закапа кръв - и изкрещях заклинанието за преместване в пространството. Рикошетът на магията, прекалено силна и първична, за да мине без последствия за който и да било изтощен маг, премина през цялото ми тяло. Опомних се едва на пътя - рухнал на колене, с окървавени ръце, бузи и слепоочия.
Само ако можех някак си да се добера до "Зелената котка"...
Но не знаех дали Арлиантара няма да ме чака там.
А тогава вече нямаше накъде да избягам.
Затова продължавах да вървя напред.
Бащата
Над Айрънвил полека-лека започваше да се смрачава. Много обичах точно тези мигове, преди по небето да започнат да изгряват бавно, една по една, яркобелите звезди, каквито могат да се видят само в такъв планински град, закътан в дълбоката провинция на Южна Дакота. Точно тогава винаги излизах от дома си и тръгвах по улиците, без да обръщам внимание на никого: нито на профучаващите покрай мен автомобили, нито на минувачите, нито дори на дрогираните хлапета, които вече ми изглеждаха като част от пейзажа. Просто вървях и се опитвах да изчистя съзнанието си максимално, до краен предел, така, че вътре да не остане нито една излишна мисъл освен онази, която все още, дори и след толкова време, продължаваше да не ми дава покой дори и насън и все още ме караше да се будя през нощта, облян в ледена пот. Онази, заради която понякога връзвах ръцете си и слагах черна кърпа на очите си, преди да заспя, понеже не бях сигурен какво мога да направя в съня си. Онази, която съвсем скоро (сигурен съм в това) щеше да изчезне.
И тази вечер не виждах причина да изменя на ритуала си, затова облякох изтъркано кожено яке и протрити на коленете дънки, за да не бия на очи, вързах косата си на опашка и излязох навън. По улиците се разхождаше мрачен и хладен вятър. Чудесно, тъкмо щях да си имам компания. Тръгнах, без да знам накъде ще ме отведат краката. Опитах се да се "изключа" по някакъв начин, за да не чувам какво бъбрят хората, покрай които минавах. Честно казано, ми беше доста трудно, понеже цял град говореше за последното, засега девето убийство, накарало всички (освен мен) да заключват вечер вратите на къщите си с по десетина ключалки и катинари. Постоянно дочувах едно и също име - Сколети, Сколети, Сколети... Да бе, как иначе: та нали Сколети бе босът на този град, нали нищо не ставаше без негово разрешение, дори шерифът му звънеше на мобилния телефон, преди да отиде до тоалетна, нали Сколети бе този, който не се влияеше от никого и нищо, за да извърши това, което си беше наумил... А сега някой бавно, но сигурно избиваше най-верните му хора един по един.
И, да ви кажа, убийствата бяха много странни. Отначало полицията си мислеше, че в случая става дума за някаква гангстерска война от доста сериозен калибър. Само че, доколкото знам, гангстерите обикновено правят на решето съперниците си с куршуми 45-и калибър, хвърлят ги с бетонени ботуши в реката или пък им прерязват гърлата с бръснач. Въобще има някаква показност. Тук обаче такава липсваше... за сметка на мистериозността. Първото убийство (тогава всъщност никой не знаеше, че става дума за убийство) бе на личния бодигард на Сколети. Някой, както се оказа впоследствие, му бе пуснал доста силен волтаж електричество през сърдечния стимулатор. Или поне до такова заключение стигна съдебния лекар след аутопсията. Двама от братовчедите на Сколети пък умряха, понеже кръвоносните им съдове се бяха... свили. Няма как да ви го опиша по друг начин. Лекарите се кръстеха и повтаряха, че подобно нещо не са виждали нито веднъж в практиките си. Представете си вена или артерия с размерите на игла за шиене... Не е чудно, че шайката на Сколети беше бутнала на акъл. А неизвестният продължаваше да ги избива един по един. При това убиецът проявяваше невероятна изобретателност. Предпоследната жертва, говореха слуховете (и, честно да ви кажа, всички им вярваха!), била намерена в леглото си, кротко заспала, без никакви следи от насилие. В общи линии всичко изглеждало нормално, само дето някак си ръцете и краката му били разменили мястото си. Не, не ме разбирайте погрешно, не че някой му ги е бил отрязал и сменил - сякаш Господ така го е бил създал! Аутопсията открила, че всички сухожилия и мускули са били там, където трябва... само че не точно на тези органи.
Е, ако става въпрос за палмата на първенството, тя определено се държеше от 24-годишния син на Сколети - последната жертва, открита вчера в тоалетната на кръчмата "Виолетовото псе" в едно от гетата на Айрънвил. Полицията общо взето написа в доклада си глупости - че младежът кротко си пикаел, когато изведнъж от задната врата на кенефа се появил някакъв психопат, който изстрелял в пениса му един-два куршума и след това се изпарил като дим. Хм. Ако това наистина отговаряше на истината, то куршумите трябва да са били поне десетина, и то калибър 800 (ако такъв съществуваше). От члена на Сколети-младши не бе останало нищо, освен няколко вени, полюшващи се по вътрешната страна на бедрата му. Сякаш някой бе натикал в оная му работа около кило пластичен експлозив С-4 и бе драснал клечката.
Не че някой плачеше за бандата на Сколети. Както вече ви казах, шефът им бе абсолютен боклук, за когото никой не би дал и пукнат цент. Останалите деветима (всички вече покойници, за щастие) се забавляваха, като от време на време правеха пиянски побоища по кръчмите - или във "Виолетовото псе", която им бе любимата, или в "Седмата чаша". Понякога, когато им писнеше да натъртват кокалчетата на юмруците си, вместо боксове те грабваха "Узи"-тата, а вместо бейзболните бухалки - ония си работи, и тръгваха на лов за "прясно месо" (така му казваха). В Айрънвил едва ли бе останала девойка, който да не мине под ножа на бандата на Сколети. Никой вече не се учудваше, когато прочетеше в сутрешния вестник, докато си пие кафето, че еди-коя си се самоубила, след като била изнасилена от "неизвестен извършител". Неизвестен - дръжки! Всички знаеха, че някой от изродите на Сколети пак е решил да се прави на Казанова, но вече ви казах - шерифът Мартинес се боеше панически от боса и едва ли щеше да се приближи до него на по- малко от десет километра, та дори и Сколети да бе запечатан в оловен саркофаг с петметрови стени.
Така си вървеше животът в Айрънвил - прилично спокоен, но под повърхността - жужащ като гнездо на оси... или съскащ като змиярник. Централните вестници и телевизии нищо не подозираха и затова почти всякога ни заобикаляха в новините си. Така поне беше досега. Докато не започна странната и ненормална серия убийства.
Тоест, докато нерезите на Сколети не изнасилиха и убиха дъщеря ми.
Ето и сега. Когато говоря за това, цялото ми сърце се свива като орех, мускулите ми започват да треперят неудържимо, а върху главата ми пада червена като кръв гумена ципа, която няма пробиване. Затова всяка вечер се разхождам под огромните звезди, които винаги като малък ми напомняха за плачещи очи, приказвам си с вятъра, който също като мен е излязъл, за да се поразсее малко от налегналите го мрачни мисли, оставям се на краката си да ме носят където си искат... само и само за да не виждам тялото на дъщеря си, проснато като безполезен парцал върху сметището на Айрънвил.
А някога
(добре де, докато беше жива)
я гледах като писано яйце. Не давах и косъм да падне от главата ѝ. Заради нея се научих на много неща - да готвя превъзходно, да разказвам приказки за лека нощ, да поемам крехката ѝ ръка в своята, без да се притеснявам, че може да я смажа... да бъда добър родител, с две думи.
Трябваше. Жена ми ни напусна, когато Мариан бе на две години, и забягна нанякъде с бившия си съпруг - мазен и разплут рокер, който на всичкото отгоре беше и кривоглед. Последното, което чух за нея, че е станала проститутка в Лос Анджелис, а възлюбеният ѝ умрял от цироза. Бог забавя, но не забравя. Както и да е. Двамата с дъщеря ми бързо се научихме да се справяме с живота. Израсна пред очите ми. Постепенно стана истинска красавица - косата ѝ бе гарвановочерна, очите ѝ бяха тъмни и дълбоки като езерата в Канада, край които някога баща ми ме бе водил, а по тялото ѝ нямаше нищо излишно. Вече си представях как, щом стане на 16-18 години, ще събира мъжете около себе си на тълпи.
Да, ама не. Не ѝ било писано. Два дни преди 16-ия си рожден ден (ние с нея бяхме родени на една и съща дата - 31 октомври срещу 1 ноември, или Халоуийн) тя поиска да излезе с приятелките си из града. Разреших ѝ - а и защо не? Все още не виждах никаква причина да се притеснявам за нея; та тя беше още на 15 години (нищо, че изглеждаше прекрасно като двадесетгодишна) и нямаше защо да се тревожа, че някой ден може да се доведе с венчална халка на пръста и да ме изостави така, както някога бе постъпила и майка ѝ. Целунах я, пожелах ѝ да се пази и я изпратих до вратата на скромната ни къща. Следващият път, когато я видях, бе захвърлена като непотребна играчка на края на сметището. Късата ѝ рокличка бе запретната до кръста ѝ, така че великолепните ѝ крака (същите като на майка й) се показваха в целия си блясък, само че бяха опръскани с кръв. Блузката ѝ висеше разкъсана на един от клоните на близко дърво. Тъмните ѝ очи бяха широко отворени и в тях се четеше неописуем ужас. А вратът ѝ бе изкривен под такъв ъгъл, че дори и да не забележи жълтата лента с надпис "Не преминавай! Полиция", човек веднага би разбрал, че това красиво момиче никога повече няма да събира мъжките погледи върху себе си.
Нямаше начин да не разберем кой бе сторил това. Всички знаеха... и всички си траеха. И как - нали ако само някой бе продумал, Сколети и главорезите му щяха да си направят руска салата от мозъка му. Следствието приключи "поради липса на улики"; как да не приключи, след като с очите си видях как едно от ченгетата, което всяка вечер играеше покер със Сколети-младши, внимателно прибра пръстена му, лежащ на няма и метър от моята дъщеря, от земята, за да му го предаде довечера.
Тогава бях на път да превъртя. Не знам дали някога сте изпитвали подобен стрес; ако не - не ви го и пожелавам. Усещах гласове, които се въртяха безплътно в главата ми и ми нашепваха думи за мъст, кръв и смърт. Чувствах имагинерни пръсти, които галеха страните ми, докато плачех (тогава плаках цяла седмица, без почти да спра); казвах си: "Това е Мариан", отварях очи и наистина я виждах пред себе си, такава, каквато винаги щях да я запомня, и протягах ръка към нея, обаче в следващия момент лицето ѝ се променяше и пред мен заставаше някой от главорезите на Сколети и аз започвах да крещя. Понякога се улавях, че си мисля дали да не сложа край на живота си. Яростта ми обаче бе толкова голяма, че нямах сили да вдигна ръка срещу себе си, когато имах доста хора за убиване.
Приблизително седмица след убийството на Мариан (тогава вече и сълзите ми започваха полека-лека да спират) разбрах, че в съзнанието ми нещо се е променило. Дори си спомням и първия случай, когато схванах, че мога да върша... странни неща, да речем. Помня, че седях в кварталната кръчма и порках яко "Джак Даниълс". Забравих да ви спомена, че след този случай пиех като за последно. Някъде след десетата или петнадесетата чаша барманът отказа да ми сервира повече. Ядосах му се, втренчих се в бутилките на бара и сякаш със силата на волята си пожелах чашата ми да е пълна. Тогава пред очите ми течността в една от бутилките намаля, а чашата ми се напълни. Барманът зяпна, аз, между другото - също. На бърза ръка изгълтах кехлибарената напитка, хвърлих една банкнота на омазания бар-плот и си тръгнах.
Не, не беше телекинеза. След това прочетох доста книги и разбрах, че е нещо различно. Например, не можех да местя хора или предмети със силата на волята си. Не владеех и изкуството да се премествам мигновено някъде. Просто... Просто можех да виждам и минавам през стени (и хора), можех да спирам или да забавям процеси като кипенето на водата или течението на реките, можех и да предусещам някои неща... Абе, с две думи, шантава работа. Не знам дали това стана от шока, който бях преживял, или в полусънно- полупияно състояние се бях примолил на дявола и бях сключил сделка с него... не знам. Резултатът обаче бе налице.
В интерес на истината, трябва да призная, че твърде късно се сетих как бих могъл да използвам новите си умения. След това пък изгубих още една ценна седмица в притеснения дали да го направя, как да го направя и какво да говоря, ако ме хванат. Накрая обаче плюх на всичко и се заех за работа.
Сега девет от десетте ми врагове са мъртви. Използвах въображението си по най-дяволския начин, по който можех. Никак не ми беше трудно, понеже и преди го бях използвал, само че за да си припомням отново и отново гледката на дъщеря ми, лежаща в калта, използвана и небрежно захвърлена... Сега обаче яростта придаваше нови сили на изобретателността ми. Останалото ви е известно от криминалните хроники на вестниците.
Бавно крачех по 76-а улица. С някой далечен ъгъл на съзнанието си усещах, че по бузите ми се стичаха сълзи, но не правех никакви опити да ги прикривам. Не и днес. Утре вече щеше да ми се наложи да крия всяка проява на емоция, чувство, изненада, уплаха и т. н. Днес обаче имах работа за вършене. Днес беше ред на самия Сколети.
Не знаех как ще успея да се добера до него. Вероятно след като 9/10 от змиярника му бе избит, той се бе оградил с един куп бодигардове, наемни убийци, "барети", охранителни системи и какво ли още не. Не ми пукаше. Досега винаги бях успявал, ще успея и тази вечер. Не че бях правил каквито и да било планове; никога не действах по този начин. В крайна сметка все пак бях артист, човек на изкуството! А все пак до известна степен разчитах и на късмета си. Дано точно днес не бе решил да ме предава.
Потънал в размисли, не усетих как стигнах до огромната вила на Сколети. Както и очаквах, върху оградата, опасваща цялата чудовищно голяма постройка, бяха сложени чисто нови професионални видеокамери. Отвътре пък се чуваха предпазливи човешки гласове и лай на кучета - питбули и ротвайлери, ако съдех по тембъра. Усмихнах се накриво. Така или иначе нямаше да ме спрат. Сигурен бях в това.
Време беше да се залавям за работа. Съсредоточих се и се издигнах във въздуха. Не, не е съвсем точно - по-скоро не тялото, а мисълта ми се издигна; нали ви казах, че не съм Супермен и не мога да летя. Обиколих с онези си очи камерите и им изпратих силен тласък със съзнанието си. Представях си, че ги удрям с безплътните си ръце. Червените лампички върху камерите една по една угаснаха. Представях си каква паника настъпваше точно в този миг вътре при наблюдателите и се ухилих. След това се върнах при тялото си.
Горе-долу по същия начин се справих и с кучетата, и с пазачите, и с охраната, и с малцината "приятели" (хе-хе, какви приятели?...) на дебелия, които бяха в къщата. Естествено, мисълта, която свърши работа, бе по-различна (все пак това бяха живи същества), но принципът на действие бе един и същ. Крайният резултат бе, че най- спокойно влязох в дома на Сколети, сякаш лично самият той ме бе поканил на гости. Не ми беше трудно да открия стаята му - просто трябваше да следвам миризмата на кочина, която се носеше като тънка нишка из огромната вила. Когато стигнах до вратата, дочух как Сколети бясно се дере по радиостанцията:
- Пост 1! Пост 2! Къде сте бе, мътните ви взели?
- Не се хаби излишно, Сколети - обадих се спокойно аз зад вратата.
- Кой си ти?! Кой си ти, бе???
Усещах как вече истерията е на път да го завладее изцяло.
- Никой - отвърнах аз и минах през вратата. Сколети се опули, сякаш бе видял теле с три глави. Вътре в стаята бе страхотен безпорядък. Самият стопанин на огромния дом лежеше (той не можеше просто да седи заради огромния си търбух). Клюките гласяха, че заради тлъстините си е станал импотентен; той всячески се мъчеше да ги опровергае и затова се грижеше около него и нерезите му постоянно да има по една-две девойки. Представих си как моята дъщеря е била в тази кочина, как десет - а може би и повече - души са ѝ се изреждали и в цялото ми тяло ми пламна луда омраза. - Аз съм никой. За повечето хора означавам нещо, но за теб съм просто никой. Ти не си човек. Ти си свиня и затова ще умреш като свиня.
- Почакай малко! Нека се разберем като хората - замънка Сколети, опитвайки се да се изправи на крака. Усещах как мъти нещо, но не успях да разбера какво точно, докато не извади изпод възглавниците на дивана един "Колт", 45-и калибър, и не изпразни барабана му по мен. Естествено, не помръднах от мястото си - нямаше и за какво. Тежките оловни куршуми минаха през тялото ми, без да му сторят нищо. Майтап работа - просто въпрос на концентрация. Ухилих се - за трети път този ден. А не се бях смял от онази вечер...
- Грешен опит, Сколети - започнах да се приближавам бавно към него аз. Той намръщи лице, като същевременно с това продължаваше да стои оцъклено от изумление. Ефектът бе доста комичен, да ви кажа честно. - Я ми кажи, сънуваш ли кошмари?
- Ъ?
- Сънуваш ли кошмари, питам! Въобще сънуваш ли нещо?
- Ъ-ъ-ъ, да...
- Тогава след малко за теб започва последният от тях - ама този път наяве. - Докато той отчаяно се мъчеше да наподоби мозъчна дейност, бръкнах в джоба си и извадих последната снимка на Мариан. Беше изпомачкана, понеже вече две години я мъкнех постоянно със себе си, но все още поразителната ѝ хубост не можеше да не бъде забелязана. - Я ми кажи, познаваш ли това момиче?
Лицето му стана аленочервено. За момент си помислих, че ще получи инфаркт и ще ми отнеме радостта от отмъщението. Да, ама не. Оживя. Такива като него лесно не мрат.
-Да, Сколети. 30 октомври, преди две години, най-вероятно тук, в тази клоака. Колко бяхте - десет? Двадесет? Съдебният лекар каза, че влагалището ѝ е било толкова разкъсано, че се е наложило едва ли не да го събира парче по парче преди погребението. Колко нереза бяхте? Или не си ги броил? Или въобще си гледал без всякакъв интерес, понеже вече не ти става и не можеш да се възползваш?
Докато говорех, сълзите ми отново бликнаха. Оставих ги да текат. Докато не ми пречеха да виждам последните мигове на гадината, станала причина никога да не стана дядо, нямаше проблем.
Сколети пребледня.
- А, спомни ли си? Значи все пак нещо е минало покрай мазния ти поглед и е влязло в затлъстелия ти мозък. Похвално. Знаеш ли, ако не ми се налагаше да те убия, може би от теб щеше да излезе нещо. Сега вече обаче е твърде късно.
Беше направо жалък. Зачудих се как хората в Айрънвил можеха да треперят от него, когато луксозната му тъмносиня лимузина обикаляше из улиците на градчето. Е, вярно, те не го бяха виждали така, както сега го виждах пред себе си аз.
- А сега, моля да ме извиниш, обаче ще прекъсна гласните ти струни, понеже ушите ми не са първа младост. Пък и по природа не съм жесток и не обичам да слушам писъци.
Протегнах ръце, така да се каже, към него. Той се опита да се дръпне, но безуспешно. Лявата ми ръка стисна езика му, докато дясната на бърза ръка се провря между сливиците и ларинкса му и скъса гласните му струни. Дръпнах се назад. Сколети се опита да изпищи, но от гърлото му излезе едва доловим хрип... вероятно като този, който последен е излетял от тялото на умиращата ми дъщеря.
След това парализирах мускулите му. Не ми се искаше да се надбягвам с него из цялата проклета къща, която кажи-речи бе голяма колкото Белия дом. Трябваше да го видите, когато се опита да хукне нанякъде - под кожата му сякаш беше се напъхало цяло гнездо на змии, които безпомощно се гърчеха, но не можеха да помръднат огромното туловище.
Спрях за миг и го погледнах право в очите.
- Помисли си за това, Сколети, ако съвсем случайно гнусната ти душа някой ден се прероди и отново станеш подобно леке. Кълна се, ще те открия и тогава.
Той се опита да измучи нещо. Безуспешно.
Бавно промуших ръце през черепа му. Както и очаквах - много, ама много малко мозък. С ужасяваща дори за самия мен мудност започнах да късам парче по парче от изроденото сиво вещество, обречено на вечно заточение в черепната кутия на бившия мафиотски бос. Очите на Сколети щяха да изхвръкнат през орбитите му. Зачудих се какво ли е да осъзнаваш, че полудяваш и се превръщаш в малоумно същество, но въпреки това да не можеш да кажеш нищо или да помръднеш поне с пръст. После обаче реших, че не се интересувам кой знае колко.
Когато откъснах и последното късче от мозъка на Сколети, от ъгълчето на устата му протече слюнка и той изведнъж клюмна на дивана. Интелектът му вече бе на нивото на осемседмичен ембрион. Отстъпих крачка назад, за да се полюбувам на нереза, заповядал да изнасилят и убият Мариан, след което промуших ръце през гръдния му кош и с агонизираща наслада разкъсах сърцето му на две. Той издъхна, без дори да усети.
* * *
Оттогава изминаха повече от три месеца. Сравнително рядко използвам способностите си. Даже си мисля, че не след дълго те просто ще закърнеят в мен.
Никой не заподозря точно мен в убийствата, а май от полицията се чува, че щели да закриват делата заради липса на доказателства. На никого не му се занимава повече със Сколети и бандата му. Но това е може би, защото не полицейска дъщеря бе изнасилена.
Сега отново сънувам Мариан. В сънищата ми тя идва при мен, след като заспя, сяда на леглото до мен, усмихва ми се толкова нежно, че сълзите сами бликват от затворените ми очи, и започва да ме гали по бузата. Сега обаче страховете ми, че полудявам, ги няма. Сега и двамата с нея спим спокойно.
Целувките на нощта
Отворих очи, без да знам къде се намирам. Цялото ми тяло гореше, сърцето ми биеше така, сякаш искаше да се надбягва с дракон, ръцете ми кървяха, понеже неволно бях забила нокти в дланите си насън, а насладата, която се разливаше незнайно защо из тялото ми, замъгляваше и малкото останали части здрав разум. Надигнах се и огледах стаята около себе си. Да, бях у нас. Отново. Спомням си, че снощи пак си легнах сама. Както всяка вечер. Все пак вещиците нямат гости през ден... по-скоро през година или век.
Загънах се в черния като нощ чаршаф и залитайки, тръгнах към кухнята. Имах смътни спомени, че някъде там из безпорядъка, тенджерите със супа от прилеп и тавите с плъхово печено трябваше да има една малка бутилка джин. Много подходящо средство за прелъстени и изоставени дами със свръхестествени сили. Може би, с малко късмет, щях да се натряскам още до обед. А с още повече късмет щях и да си спомня кой точно бе среднощният ми гост и защо, в името на мрака, не ми бе оставил поне едно цвете до възглавницата, след като се беше омел на сутринта като върколак при вида на сребро.
Така си и мислех. Блажената бутилчица беше там. Отпих направо от гърлото, без да се замислям много за приличието, отпуснах се в първото попаднало ми кресло и започнах отчаяно да събирам оцелелите мозъчни клетки една по една. Никак не беше лесно. В мислите ми отново беше той, единствено и само той, онзи проклетник без лице и глас, който всяка нощ, след като заспях, идваше в леглото ми и...
Оттук нататък думите стават кухи и безизразни. Пробвали ли сте да опишете някога с обикновените, прости и ограничени човешки думи пламък, течаща вода, пролетен вятър или аромат на роза? Да опитваш да опишеш моя вампир бе нещо подобно. Да, най-вероятно беше вампир - само те имат способността да минават като леден полъх през живота ти, като същевременно те сгряват до точката на кипене на емоциите, претопяват онова, което си си мислила, че чувстваш, като в доменна пещ, оставят ти единствено концентрираното удоволствие, жаждата за още и си тръгват.
А кой би дръзнал да опита да опише чувството за празнота, което остава след неговото заминаване? Също предварително изгубена кауза. Подобно е на усещането след секс, когато усещаш как онова, което ви е свързвало, бавно излиза от теб, а ти искаш да викаш, да крещиш, да забиеш нокти в гърба му и да не го пускаш, защото незнайно защо имаш чувството, че заедно с него си отива и част от теб...
Да, миговете на очакване са страшни. Секундите, часовете и минутите след раздялата - също. Насладата обаче... Едва ли има други измерения на удоволствието, силни и експлозивни като нея. Усещането на устните му върху твоите, лекото убождане от зъбите му, докато те целува така, че оставаш без дъх, плавното докосване на ръцете му, които са плъзгат по гладката ти кожа като дим, стелещ се над езеро по свечеряване, ласките му по цялото ти тяло, които те карат да летиш... и накрая чувството за вселенски екстаз, който поглъща цялото мироздание, изригва и потича като пролетен ручей между звездите и галактиките, помитайки всекидневните проблеми, грижи, ядове и тревоги, докато не остане единствено музиката... седемте ноти, които лекуват, успокояват и галят.
Сутринта обаче заличава всичко. Мразя слънцето. Мразя фалшиво-бодряшката му усмивка, която всъщност е зле прикрито озъбване. Мразя измамната му топлина, която разтопява следите от нежните целувки на моя вампир по кожата ми. Мразя.
Мразя и онзи, който е създавал света и в пиянски проблясък на садизъм е решил, че обикновените хора не могат да поглеждат вампирите в очите.
Мразя и очите си, затова, че нямат смелост да се отворят по време на среднощния екстаз и да погледнат онзи, който ме прави толкова щастлива.
Мразя и малодушната си кожа, която се страхува да бъде захапана от зъбите на моя вампир. Зъбите, които даряват смърт, блаженство и музика.
Мразя и бутилката джин, която свършва толкова бързо.
А до падането на нощта остава още толкова време...
Тя е тук
Тя е тук. Нима не я виждаш? Значи си сляп. Преди малко надзърна изпод екрана на телефона ти, на който се изреждат безкрайните съобщения, изпратени ти от нея. В момента седи на рамото ти и диша учестено в ухото ти, припомняйки и на теб, и на себе си онази вълшебна нощ, когато правихте любов за първи път. Утре сутринта ще погали устните ти с дъха на вятъра и ще те целуне така, както досега никога не си бил целуван. Дори след 50 години тя ще бъде тук. Защото винаги е била. Дори когато си обикалял като куче от врата на врата, надявайки се да получиш някой кокал за лека нощ, тя е вървяла по петите ти, за да те предпази от мъката, болката и обидите на останалите помиярки, които знаят само да пият кръвта на живота, да размятат русите си опашки безсрамно пред гениталиите на пъновете около тях и да храчат безсмислени думички, чиито значения и те не знаят.
О, да, тя знае колко те болеше тогава. Затова сега е толкова нежна. Затова сигурно не ѝ пука, че си грозен. Единственото, което Тя вижда в теб, е отражението си в очите ти. А то е толкова красиво, че прави и теб да изглеждаш красив... Донякъде.
Тя е тук. Въпросът е дали ТИ усещаш какво трябва да дадеш в замяна. Тя е тук. А ти къде си? До нея ли си? Какво правиш тогава още тук? Бъди с нея. Обичай я. Целувай я така, както малкото дете целува майка си. Докосвай я така, че никога да не пожелае докосванията на друг. Защото другият няма да си ти. Бъди нейната кръв, милвай сърцето ѝ, шепни нежни думи в ухото ѝ... Защото това е тя. А тя го заслужава. Тя също като теб е била наранявана, но е запазила душата си. Затова създай една приказка за нея. Покани я в света, създаден от теб само и единствено за нея. И приказката ще продължи вечно. Нима те е грижа, че другите не вярват в приказки? Вие вярвате.
Тя е тук. Докосни я... Погали я... Запази я. Защото любовта не винаги е приказка - само когато я направим такава. А вие двамата можете. Защото съществува само тук и сега. Само ти и тя. Ти и твоята любов.
Спиш ли?
Спиш ли? Или не си сигурна? Нищо, затвори очи и прегърни възглавницата. Представи си, че прегръщаш мен. Знам, че не го заслужавам, но въпреки това се отпусни за миг и не мисли за нищо. А сега подай ръка. Нека полетим. Не се страхувай - погледни надолу и и виж как нещо мрачно се отдалечава от нас с шеметна скорост. Знаеш ли какво е то? Това са сълзите ни - твоите и моите, които сме оставили зад нас. Това са хората, които ни напускаха през годините - може би защото някой или нещо по-силно от нас им е подсказало да не се бъркат в чувства, предопределени едно за друго. Това са самотните дни, които сега изглеждат като прашинка, секунда, кратък проблясък на нощта в очакване на изгрева. Не им обръщай внимание - просто не си струва. Погледни вместо това наляво. Виждаш ли онези двамата на морския бряг, които се прегръщат над лунната пътека? Това сме ние, но в един друг свят, чието време ще дойде под тъжно-веселата музика на блуса някой ден. Отдясно може би пък забелязваш една призначна гора, която вместо с дървета е пълна с гигантски бели рози, покрити с радостните сълзи на росата. Това са сърцата ни, някога пусти, а сега кипящи от радост. Вдъхни с пълни гърди въздуха, натежал от морска сол, въздишки и непредадени целувки. Остави слънцето да погали косите ти със завист, осъзнавайки, че никога няма да може да надмине усмивката ти. Погали пеперудата, кацнала на очите ти, и си представи устните ми. Защото аз тази вечер няма да съм до теб. Но утре... вдругиден... един ден вратата ще се отвори и аз ще бъда там. За да не си тръгна никога и да изтрия от мислите ти думата "самота".
А дотогава прегърни възглавницата и заспи. Знам, че вече спиш. Знам колко обичаш да спиш. Даже понякога ревнувам от самия сън. Но усмивката, която пърха по устните ти, ме кара да се надявам, че в сънищата ти аз вече съм пристигнал.
А ако сънуваш това, то със сигурност ще се сбъдне. Нали все пак аз не съм нищо друго, освен твоят личен сън.
Неверие
(от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
От доста време не се бях наслаждавал на самотата по Коледа. Едва ли някой освен мен бе способен да оцени факта, че не се налага да фабрикуваш фалшива усмивка и неистинско "празнично" настроение, докато всъщност ти се иска да крещиш и да блъскаш с юмрук по стените, заобикалящи те, били те истински или въображаеми. Вместо това реших да изляза за по едно бързо в любимата кръчма на Рей Макгавърн - място, където със сигурност нямаше да има пластмасови дядоколедовци, пеещи неточно коледни мелодии, изкуствен сняг или китайски лампички, намигащи ехидно и несинхронизирано като пекинска блудница. Виж, грог, водка, хобитски пушилист и уютното пращене на огъня в камината - това бяха все неща, на чиято компания бях уверен, че ще се насладя подобаващо.
Реших тази вечер да не залагам на излишна показност, затова оставих наметалото, жезъла и аметистовия пръстен в шкафа. Вместо това навлякох тениска с къс ръкав, раздърпани дънки и чифт кубинки. Днес щях да съм инкогнито. Ако има нещо, което на Бъдни вечер да се радва на по-голям интерес по улиците от човек, преоблечен като дядо Коледа, това бе Тъмен Маг. Беше ми писнало от загубеняци, които ме спираха по пътя, за да им помогна да си върнат любовта, да им измагьосам купчина пари или просто да излекувам с махване на ръката махмурлука от предната вечер.
"Зелената котка" не бе далеч от дома, затова успях да отворя масивната дъбова врата и да се разположа на любимото си място още преди полунощ. Рей ме видя още на входа, но изчака да погаля изумрудената персийка, да седна и да запаля една лула, преди да дойде с чаша от любимия ми еликсир - водката, прекарана през 47 билки, ухаеща на свеж планински въздух, борови иглички и небе след гръмотевична буря. Първата глътка, както винаги, бе прекрасна. В крайна сметка, животът не бе кой знае колко лош, стига да знаеш как да му се насладиш.
Още не бях успял да приключа третата чаша, когато вратата на "Зелената котка" се отвори и в кръчмата се изсипа пъстра и шарена компания: джуджето Ралфи, който явно се връщаше от разрешаването на някакъв спор (ясно се виждаха пресните вдлъбнатини по острието на секирата му); вампирът Джордж, елегантен както винаги, който носеше върху наметалото си чисто нов жетон от АК - Анонимните Кръвопийци, гордо свидетелстващ за факта, че притежателят му е "сух" от пет месеца; драконът-метаморф Джаспър, който този път бе приел формата на висок блондин с обеца на носа и кичозен кърваво-червен смокинг; Бранди, колежката ми от Магическия Университет, чиято рокля можеше да накара и бенедиктински монах да си помисли доста неща от хоризонтален характер; сукубата Анджела, която очевидно доста страдаше от конкуренцията на Бранди и изглеждаше значително изнервена в снежнобялата си туника; Рики Вещицата, най-некадърният магьосник в Обединените Светове, който бе в състояние да оплеска дори любовна магия; елфът Марти, който се славеше с това, че може да изпие повече, отколкото тежи самочувствието му... Последен в кръчмата се намъкна върколакът Алекс, който малко се задържа пред прага, за да изплюе едно-две пера, заседнали между зъбите му.
Цялата агитка се спря за малко пред камината, огледа се наляво- надясно, зърна ме удобно заседнал в ъгъла и с крясъци "Тери, мойто момче, ка" е хавата?!" се юрна към моята маса. По-добрата половина от мен се зарадва, че няма да е сам на Бъдни вечер, но песимистичното ми алтер его въздъхна и се приготви за поредната шумна пиянска вечер, която очевидно щеше да завърши с някой-друг фойерверк, някоя-друга пощенска кутия, превърната във фламинго и някой-друг светофар, сдобил се на сутринта с гламурни цветове от рода на розово, виолетово и морско-синьо... Дежа вю.
Компанията придърпа столове от околните маси и се настани около мен. За секунди Рей Макгавърн вече бе успял да донесе напитки на всички, без да изчака поръчките им. Сигурно имаше нещо вярно в слуховете за това, че е или емпат, или направо жив телепат...
- Как е настроението, брато? - поинтересува се Рики Вещицата, който още със сядането си бе запалил огромната си лула, наподобяваща по размери (и по аромат... ) дълго употребявано нощно гърне.
- Обичайното като за пред Коледа, Рики - отвърнах аз, стараейки се да дишам през устата. - Скука, мрак, няма подаръци под елхата... абе нормално.
- Дали някой друг освен мен се е запитвал понякога защо проклетата Коледа е един от малкото празници, разпространени из повечето Обединени Светове? - претенциозно се осведоми Джордж, вдигайки лаконично чашата си със синтетична кръв. На врата му се виждаше хемоглобиновата лепенка, неуспешно прикрита с елегантно шалче от пясъчна коприна.
- Този разговор вече сме го водили, и то около десет хиляди пъти, приятел - сопна се Анджела, която продължаваше да потропва нервно с крак, ядосана от факта, че вече цели пет минути никой от цялата кръчма не бе припаднал в краката ѝ и не се бе обяснил във вечна любов и плътски желания.
- Може би причината е твърде прозаична - продължи Джордж невъзмутимо, отпивайки от бокала си. - Вероятно просто желанията на всички хора във всеки един свят са едни и същи - да се събудят една сутрин и да намерят подаръци под натиканото в дневната им дръвче, преструвайки се, че не са харчили трудно спечелените си пари за тях, а някакъв дебелак в червен костюм, експлоататор на елени и пристрастен към бисквитки и мляко, им ги е промушил през комина...
- Брависимо, Жорж, успя да опошлиш поредния празник - усмихна се ослепително Бранди и придърпа роклята си малко по- нагоре. Вече почти наяве виждах как от ушите на Ралфи започваше да излиза пушек, а физиономията му бе почервеняла като чаша асгардско вино. Захапах клечка за зъби, за да скрия усмивката си.
Приятелите ми се дърлиха още известно време, за което успяха да преминат през повечето леки оскърбления, известни на езикознанието, да изпият по четири-пет чаши от съответното си питие и да изпушат няколко килограма хобитски пушилист толкова настървено, сякаш от утре ембаргото върху Средната земя щеше да започне отново.
- Тери, стара хиено такава, ти защо не се включваш в данданията?! - крясна по едно време Джаспър, който очевидно бе сръбнал повечко и трудно контролираше вида си. В момента кърваво-червеният му смокинг бе гарниран с резедава ренесансова перука и черни латексови панталони, на чатала на които с червило бе изрисувано сърчице.