Парнарев Пламен Димитров : другие произведения.

Кръгът

Самиздат: [Регистрация] [Найти] [Рейтинги] [Обсуждения] [Новинки] [Обзоры] [Помощь|Техвопросы]
Ссылки:
Школа кожевенного мастерства: сумки, ремни своими руками
 Ваша оценка:
   Има нещо хубаво...
   По Надежда Радулова
  
  Има нещо хубаво
  в петната по старите снимки.
  Нещо хубаво и леко -
  в уморената сянка на съня от лицето ти.
  Или ...в мириса на хляб,
  оставащ след края на утрото.
  Има нещо хубаво
  в изтъкания от стъпки праг
  на твоя дом.
  Или в наметалото от следобеден дъжд,
  приютило есента
  и добрите деца от приказките.
  Нещо много тъжно и хубаво
  в спомена по детството,
  с който си повил мечтите...
  
  Има нещо хубаво
  в изтърбушения плет
  с накацали лъчи и врабчета.
  Нещо хубаво и нежно-
  в светлата дреха на нощта;
  нещо чудно хубаво и земно -
  в омагьосаната от дъха на билки
  пътека,с която свършва реката на сънят ти...
  
  Хубаво и тъжно - в просяка,
  довеян от уличния шепот,
  на който си стиснал ръката с петаче;
  хубаво и истинско -
  в снега,наметнал домове и улици,
  покрил лятото
  с безсънието на безобидните лунатици...
  
  Има нещо хубаво
  в избелелите снимки на прозорците,
  в изтърканите им от дните подписи и пожелания -
  песъчинки време,разтворено в тебе.
  Нещо хубаво и дръзко -
  в откритото лице на вятъра,
  което занича сред замръзналите клони на зимата;
  хубаво и нежно -
  в малкото дете,
  което толкова прилича на птиче,
  когато прохожда...
  Късно...
  
  Късно е да бъда
  някой днес.
  Късно е до изнемога -
  бялото да облека
  нощес.
  И да скитам . В стих.
  До бога.
  Късно е да бъда
  сам.И днес
  свойта самота
  съм аз отпратил
  да разтваря
  с другите ми дни
  багри
  в поетичната ливада...
  Късно е да бъда
  твой( приятел ).
  Само това
  недей ми пожелава.
  И кога ли бях
  единствен (обитател)
  в твоята
  измислена държава...
  А сега
  е толкова далече -
  като миг
  в кармична светла дупка.
  Тази незплакала за мен
  свобода
  след чаша мъка.
  - - - -
  
  Късно...Късно е да съм.
  Някой.Сам.И твой приятел.
  Есента е като сън.
  В листи.
  След отминал вятър.
  Есента е в този стих.
  Твоята добра позната.
  Късно...
  късно е за сън.
  Късно.
  Късо е.
  За памет...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Йети
   по мотиви от Н.Кънчев
  
  Бяло,бяло...бяло.
  Колко бяло виждам!
  Кой е в бяло?...Йети!
  Йети е във бяло.
  Сиво, сиво...сиво.
  Колко сиво...
  Кой е в сиво?..Големецът!
  (Дето днеска идва.)
  Мерцедесът му е в сиво...
  
  Идва,идва...идва.
  Тайно идва.
  Идва...по рушвети.
  Иска,иска...
  Много иска .
  Да си вземе ...даром
  копие от стъпката
  на Йети.
  
  Бяло.Бяло...
  Колко бяло
   е на Големеца
  Хималайското стъпало!
  Свети...свети,
  стъпкано от мерцедеса
  на Човека Йети...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Влюбена луна
  
  Тази нощ
  Луната ще нощува,
  сгушена в камбаната
  на църква.
  Ослепял от толкова
  безлуние,
  в слънцето
  Клисарят ще замръква.
  А камбаната
  ще свети в синьо -
  мъничко железно цвете.
  Всички ангели ще пеят,
  скрити в чашата му светла.
  Попът ще кади
  уплашен,
  дъвчейки молитва стара...
  
  Тази нощ в Луната
  ще нощува
  сякаш
  бялото ти тяло.
  И невидима ще бъдеш
  ти
  в една сълза от вятър.
  Само моята душа
  ще знае
  за камбаната.
  Във бяло...
  
  
  
  
  
  
  
  
   Завръщане
  
  
  
  
  Влязох сам
   в най-тихата горичка.
  В детството си влязох-
   разсъблечен.
  Всичките гърла на дните
  скриха
  своите сити звуци -
   в есен.
  Чувствам само,
   че отново тичам.
  И сърцето ми пониква,
   сякаш
  в сърчице на малко птиче.
  
  В свят,където
  всичко е различно,
  а Добро и Зло
  са част от мене,
  чувствам само,
   че обичам.
  В думите.И пътищата минали...
  
  - - - - - - - -
  Влязох сам -
   в най-светлата горичка.
  В детството на моето "обичам".
  Сякаш и луната
   бе самичка,
  А ръката ми -крило от птиче...
  
  
  
  
  
  
  
  Труден стих
  
  Речните отблясъци
  на близост
  след поредната раздяла...
  Сякаш са удавници
  ръцете ни.
  И по навик
  сутрин
  все се търсят...
  А пък утрото
  е тънко.
  И прохожда
  като лист от дните
  (всички-вторник).Някак си,
  повито в стих
  за вяра,
  устните ти чака
  да докосне...
  
  Може би животът
  има смисъл,
  ако никога не се опитам
  в ято
  сянката си да прегръщам.
  Сам да съм си сянка.
  Сеновал.И къща...
  
  И да чакам пътя,
  с който
  стъпките ти
  в мен
  ще се завръщат...
  
  
  
  
  
   Когато си мисля за тебе
  
  Когато си мисля
   за тебе...
  Виждам
  тъмната струйка кафе
  от сърцето на чашата;
  необятната красота
  на спокойно
  и тихо море;
  кадифения шлейф
  на луната в Несебър...
  
  Онзи живот,
  след пътека от есен
  и болка -
  той е само съня,
  в който нощем съм буден.
   Онзи живот
  е животът без теб.И без утрото.
  От което...От което
  любовта мълчаливо е тръгнала...
   2
  Когато си мисля за теб
  идват гарите.
  Разстоянията ...От лицето ти.
  До безкрая на болката.
  Идват точните дни
  на раздялата след ръцете ти...Свети
  есен
  от крайния гаров семафор...
  
  Когато не мисля за теб,
  виждам
  тъмната част на деня си
  в препарирани думи за вярност
  ( разредител на чуждите грешки ).
  
  Когато не зная .За теб.
  Само в сиво страхът е боядисан.
  И умирам... по малко.
  В деня му.
  Като скитник,осъден. Орисан...
  ........
  Когато
  не чакам
  в лице
  да осъмнат ръцете ми
  жадни -
  аз живея.
  Навярно до теб.
  Преболял хоризонти от залези .
  Аз живея.
  Навярно.
  До теб...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   минувач
  
  Презимувал
   минувач
  е
   денят ми,
  избръснат до бяло.
  Под небе,
   натежало
  от водни кервани.
  Носи
  своя бездомен
   старомоден
   чадър...
  И очаква
   да стигне безкрая.
  
  Той
  е
  просто
  между капките. Един минувач.
  Между хора.
   Подметки.
   И вечерна кал.
  С обещания за безкрайност
  се храни.
  А пък краят е само
   от здрач...
  
  Моят ден -
   минувач от безкрая.
  Ако мрази,
   светът е щастлив.
  Щом обича -
   обича без думи.
  Иска с мен да остане
   до утре -
  под чадъра.
  С браздите от дъжд...
  
  Той е цял,
   хубостникът нахален.
  Без прашинка от кал.
  Или бръчка.
  Като шум от листа
   ми шепти.
  Романтично настроен.
  Или дяволски тъжен.
  (А отдавна във мен не вали...)
  
  
  ...............
  Минувач.
  От безкрая.
  Под небе.
  Натежало.
  Носи своя бездомен чадър...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Летоброене
  
   по мотиви от Н.Кънчев
  Есенния листопад
  за първи път
   ( навярно)
  бил е в Райската градина.
  Бил е падане на ангелски пера.
   И в Рая
  всичко е било във бяло...
  После,
  в изкупление
  за своята вярност,
  падналият ангел
  е станал влечуго.
  И в снега на паметта си
  е забравил
  Лилит - за съпруга...
  
  Дълго след това
  (почти като обида)
  и природата висяла -
   скрито
  във висящите градини
  на Семирамида.
  (Винаги обърната на Изток...)
  
  После
  облаци издигнали са Планината.
  А Мойсей е бил Изпратен.
  И не бил смирен отшелник.(Вярвам...)
  Иманярин бил ,та скътал
  Заповедите... във Пещерата.
  ---------
  30 века от тогава
  мирните монаси са превзели
  духом Манастира.
  А пък тялом -
   зимниците пълнили
  със вино...30 века.От Тогава.
  
  
  
  
   Не ме оставяй да ти сторя зло...
  
  
  Не ме оставяй
   да ти сторя зло.
  Не искай роб
   на свободата ти
  да бъда.
  Пиян от твоето вино
  не ме показвай
  от забравен ъгъл...
  
  
  Аз имам
  само дреха
  от любов.
  Не я отнемай
   -дреха на осъден.
  В пиесата
  на лош сезон
  прозират в нея
  ветрове от думи.
  
  Не ме оставяй да ти сторя зло...
  В антракта
  между двете действия
  посърналият послеслов
  е като стих
  от чуждо детство.
  
  Не ме оставяй
   да ти сторя зло...
  Без епилог.След края.
  Без завеса...
  Загледан в миналите дни
  като в рефрен
  за бряг.
  И есен...
  
  Не ме оставяй да ти сторя зло.
  Спаси дъгата от света ми.
  Не лицемеря от любов-
  поне веднъж бъди
   с осъден.
  
  Не ме оставяй да ти сторя зло.
  Аз хвърлих дрехата си.
  В тебе.
  Обичай с моята любов.
  И с моята любов
  владей ме...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Неделята...
   "защото варварите идват
   винаги в неделя."
   Иван Радоев
  Неделята
  е някакво дете,
  което водят все
   на църква.
  Неделята са чистите ръце,
  оставени от вярващите -
   да разсъмнат.
  Неделята в лицето ни - сама...
  В един обет.
  (Или в икона.)
  Неделята е някаква жена,
  която гледа от балкона
  на гълъбите
   белите крила,
  донесли ветрове.И пролет.
  
  Неделята
   от моето лице.
  Останало след мен.
  Непородено.
  На детството ми
  есенният ден,
  във който спира само време...
  
  Неделята от тъжния ти стих
  налива самотата
  във стиха ми.
  Неделята- забравен път.
  Осиновени стъпки .В думи...
  
  А може би -
  началото ми в теб.
  Като началото на влюбване.
  
  Неделята е някакво дете,
  което в себе си изгубих...
  Пиесата
  
  
  Пиесата е слаба.
  Зле скроена.
  Актьорите говорят.
  Уморено.
  Намятат с реплики
  лицата.
  Но нищо не усещам в себе си.
  А само прах...
  И грим от маски.
  В прах
  сякаш думите
  потичат .Нервно...
  по спазми от лицата им.
  И вътрешният глас
  се влива.
  Във тази смес -
  лица и маски...
  Но нищо не усещам.Сякаш
  подвижни пясъци
  повиват думите .За времето
  до други свят,
  където нищо не се случва...
   2
  Наднича зад декорите
  измачкан,сив
  единствено Страха...
  Страха да не поникне утре.
  
  ( И някъде,
  из гънките на въздуха,
  умира
  последният написан ден.А после
  ме покрива със праха си.
  В саван от отлетяло време...)
   3
  Пиесата е стара.И остава...Остава
  малко до завесата.Суфльорът
  уморено и щастливо
  очилата сваля.
  Подал на трупата
  сигнална реплика:
  "Да се разстрелят!...Вкупом!..."
  
  Спокоен е.
  Оставил да тече
  наволя мрака
  от пробитите тела на думите...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Дъжд
  
  И днес
  дъждът е
   тъжен шут.
  Подскача вяло по паважа.
  Подритвани от минувачи
  дъждовните ръце
  прегръщат здрач.
  Усмивки.
  И следи
   на влюбени.
  Посрещани.
  И посрещачи...
  
   Дъждът от твоите коси
  задъхано се стича
  по клепачите.
  И търси устни -
   там да спре
  сърцето ми.
  В едно изпращане...
   Не тръгвай
  с този късен влак.
  И с този ранен ти
   недей потегля!
  Обичам те,такава мокра... късче мрак.
  В лицето скрила днес
  разделите...
  ....
  
  Но отминават
  с твоите следи
  вечерните ми
   тъжни влакове.
  Перонът опустява
  като стих,
  забравил в себе си
  това Очакване...
  
  
  
  
  
   Покръстването на рибарите
  
  
  В един
  параклис
  край Несебър
  мъжете молят
  в стих
  Морето.
  Солената пътека свети,
  увита в грубите им дрехи.
  Из нея бризът
  се разхожда,
  напълнил тялото им
  с песни.
  
  В един параклис
  край Несебър
  мъжете пеят.
  За морето.
  За даровете му
  наесен,
  когато мрежите са вързали.
  С вълните на едно очакване -
  русалка
  да им влезе
  в пазвите...
  
  Допива камъкът небето.
  Нощта настройва
   в хладни струни.
  Мъже навлизат
   във морето си,
  измолили за днес
  безлуние.
  Потъват мрежите им
  в злато,
  окъпали съня
  в мечтите .
  Наоколо,
  в парчета лято,
  играят сенки.Или призраци...
  ...
  В едно завръщане
  за влюбени
  мъже лекуват младостта си.
  Навярно вечност
   и любима
  са кръстени.
  В едно очакване...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Графити
  
  
  "Бъдещето
  гледа
  от тясната улица
  на един следобед.
  Чака
  да размине
  Утре и Вчера.
  В нея...
  И Днес това не се случи.
  Защото те срещнах,любима!
  А утре
  ще опитам
  да повторя
  същите думи..."
  ( графит от вълнолома на едно изоставено от приятел
  пристанище)
  
   #
  
  "У всеки
  рано
  или
  късно
  запява
  змията.
  Не я оставяй
  задълго жива...
  Смачкай главата!
  Иначе ухапаните
  ще ти благодарят.
  Докато са живи..."
  (графит ,оставен от един ухапан... неблагодарник)
  
  
  
  
   #
  
  "Първите четири удара на сърцето...и последните.
  Първите четири глътки въздух...и последните.
  Първите четири такта на любовта...и последните.
  Първите четири сезона... и последните.
  Ако можеш,продължи - в петия...
  Или чакай очите
  на последната Лилит
  да затворят
  твоите..."
  (графит или мисъл,залутани като чернова
  в багажното на крайна гара...)
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Циганско лято
  
  В това циганско лято,
   моля те
  вържи стрелките
  на утринния часовник.
  И остави минутите -
   да отлетят нанякъде...
  Спри многоточията
  след надписа
  от лицето си.
  В това циганско лято -
  да отлетят
   нанякъде...
  
  В този стих
  от утрото,
  когато се срещат
  само спомени...
  А светът е дъжд,
  някъде сгушен -
  между лицата
  на афишите.
  В асфалта
  попива жадно
  остатък от стъпките ти -
   остави ги да отлетят...нанякъде.
  
  В това циганско лято,
  от приличие
  надянали само
  дяволска кожа,
  аз ти казвам,
  че те обичам.И искам
  закъснялата обич
  в теб да разкажа...
  
  
  
  
  
  
  пейсмейкър
  
  
  Заради това,
  че не зная за утрото
  от нощта си да прося...
  Заради ежедневните
  болни въпроси
  (ти що си...какво си...).
  Заради приятелите,
  понякога
  отседнали в мене...
  Или -
  че съм дялкан от въглени.
  А пещта ми се смее
   още в лицето...
  Затова,
  че живеят от обич
  моите стихове.
  Че си лягам с надежда,
  а пък някои -
   с мисъл,че са кумири...
  Заради усмивката крехка
  на вятъра
  от косите в утрото на децата ми...
  Затова,че са бели
  и чисти
  всички недописани
   в мене листове,
  а водачът на сърдечния ритъм
  е най-добрият съветник...нощем.
  За цвета на мъглата
  в сърцето ми.
  За кръвта,шумоляща из вените...
  Затова,че изгрява
  всеки ден в мен Луна -
  всяка нощ е безлуние...
  Затова,че съм жив -
  в своя пети сезон умирам
  (или в очите на едно
   вечно до мене
   момиче...)
  И не оставям
  завистта
  да си легне
  ненахранена...
  
  Затова,че нямам
  мръсния навик
  на ветропоказателя -
  да предавам в себе си
  стари приятели...
  
   Простете...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Съвет към приятел
  
  Тази нощ
  е момичето
  със очите
  зелени,
  които забрави
  в себе си...
   Някога.
  
  Тази нощ
  в тебе,
   Страннико,
  пазви люлее.
  Нагази тихо тревите.
  И бъди(в спомена)
  нежен.
   С Нея...
  
  Тази нощ
  е твоята
  страстна циганка,
  забравила табора...
  някъде в песните.
  Развържи и косите смолисти
  тогава.
  И бъди( в себе си)нежен.
   С Нея...
  
  Тази нощ
  ще те чака до съмване
  любовта
  от една незаминала гара.
  Любовта,
  заменена за вярност.
  Любовта,
  заменена за вятър...
  
  Избърши на перона и
  сълзите.
  Прегърни раменете.
  И бъди нежен.
   С Нея...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Писмо до поискване
  
  Знам,
  ще свърнеш по първата... Вляво...
  А дъждът
  (ослепял и нарочен)
  ще изприпка след теб
  край дуварите.
  И край вечерните
  в мене
   люляци.
  После ще спреш
   -за кратко...
  Колкото да измачкаш
  на душата хартията.
  Ще заключиш в думи
  вечерните ириси.
  А от лицето
   месецът
  ключа ще подхвърля...
  (Зная го...)
   2
  В моят дом
  всички врати са отворени.
  Само вятърът в тях
  (случайно... )ми носи
  твойте стъпки
  от есен...
   и босите улици,
  хукнали през лицето ти нощем.
  
   3
  Знам...
  ще свърнеш зад първата пряка.
  Там,където сънуват щурците
  още в мен
  теменужено лято.
   А дъждът
  (пребледнял и нарочен)
  ще изприпка след твоето име
  от очите ми - мрачен.И гузен.
  Сякаш дума в забравена зима...
  
  Знам...
  ще свърнеш зад първата улица.
  В оцелялото мое име.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Две
  
  Две свещи сме
  със теб
  Насред река
  запалени.
  Децата ни -
  мечти отплували...
  От чужда улица
  пишат
  Вечер.
  От гара...Утрин.
  Или зима.
  И дълго ще рисуват
  във писмата си
  четвъртото листо
  на детелина...
  
  Две свещи сме
  Със теб ... съблечени.
  Ненужни.
  Насред пътя си оставени.
  Да догорят сами.
  Додето станат
  пътека,
  восък...Или вярност.
  
  ------
  Объркано си шепна.
  Като луд,
  на който
  всичките нормални дни
  са бягство.
  
  
  
  
  
  
  
   Тази
  
  Тази нощ
  със цвят на перуника
  искам само с тебе
  да изпия
  чаша
  отлежало
  тежко вино.
  В погледа ти
  после да се скрия.
  Есента ми
  там да броди -в жълто.
  С листите си.
  В стъпките от вятър.
  Или в тръпката зелена на очите ти
  от една далечна сива гара...
  
  Тази нощ
  със цвят на нощна птица
  искам само в тебе да съм
   -някой,
  който е забравил,
  че звездите са светулки,закопнели лято.
  В твоите зеници да ме върнат.
  В твоите пътеки време...
  
  Тази нощ,
  където спират
  дните ми
  след гърбавия вятър...
  Само присмехулникът
  от мене
  се опитва да пресича още
  напреко в стиха си името...
  Тази нощ ти подарявам,
   обич.
  
  Утре ще съм в тебе никой...
  Гара
  
  Навярно
  Ще е късно
  За завоя утре -
  С последния семафор
  Гарата угасва.
  Понесъл в себе си
  Ръката ти
  За сбогом.
  Навярно -
  И тъгата от очите...
  ...Прониква сякаш
  в младостта на огъня
  (лицето нощно
  от моите стихове).
  Навярно
  Ще остане
  Болка в нас -
  В пустинята на нашето прощаване,
  В снега
  От късния ни час.
  Или
  В една чакалня...навярно
  Ще поникне
  Болка
  В нас.
  А утре
  Ще съм
  Късче слово,
  Понесъл в стих
  Очите ти
  И твоето "сбогом"...
  Навярно ще е късно
  За завоя.
  Там Любовта оставих.
  На перона.
  Сама.
  Измръзнала.
   ...И своя.
  
  
   Не вярвам...
  
  Не вярвам
  в стъпки от сърна.
  И в думи,
  от които капят
  сенки.
  Поезията е мълва,
  загубила и в мен
  пътека.
  
  Не вярвам в име
  и следа,
  оставена от двупосочен.
  Превърнал сенките си
  в плет.
  И с тях завинаги
  заточен.
  
  Обичам песа в мене
   наруган.
  Подритван,псуван
  и
  озъбен.Болен...
  Да ближе
  слънце и дъга
  от прашната
  квартална локва.
  И после да подписва
   с крак
  улуците на примерните къщи.
  След дневния си полумрак
  при мене
  нощем
  да се връща...
  
  Не вярвам
  в стъпки от сърна.
  И в кадифени думи,
  повити с бучки пресен лед
  от питие -
   сред пълнолуние.
  Повярва някога
   в една жена
  сърцето ми улучено.
  И днес от раната си
  късам
   тишина,
  поникнала
  в букета лунички...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  История с Луна
  
  Там
  Лодките били
  Понякога
  И плаващите устни
  От
  Влюбения поглед
  На жена...
  
  Небето
  Я изпращало
  В следобеди
  По
  Зимните си
  бели
  Стъпала.
  
  Рибарите ридаели
  От радост,
  Русалка
  Срещнали
  В морето.
  Сред
  Плаващия поглед
  от лицата
  По влюбените устни
  На жена...
  
  Луната пеела тогава
  В кръга
  От лодки
  И мъже.
  Една
  Неделно-синя
  Песен
  За старо
  Корабно въже...
  
  Етюд за три птици
  
  
  
  
  
  Ноември.
  Синкаво.И сиво.
  Спи
  нощната птица на Брьогел
  (или ловува).
  В моя
  одимен
  от сенки прозорец
  кълве
  зимната.
  С клюна ...
   2
  Свети тревожно
  над листопада
  шапката
  на дневния раздавач.
  Сякаш е птицата-оплаквачка.
  Или
  писмото от теб.
  Без печат...
   3
  Въздухът спира
  на няколко крачки,
  пресипнал от шум.
  И листа.
  Твоите стъпки
  (след раздавача)
  светят в очи
  на писма...
  
  Тази есен
  е сякаш
  без време .
  Без глас,без усмивка.
  Без длани и устни.
  Стене на клоните денем тъгата.
  (Или кълвачът във мене отново
  "Сън" на Синатра е пуснал....)
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Момиче
  
  Навярно
  зад хълма
  небето
  потича.
  В къдрици от лято.
  И дъжд...
  Момиче от вятър
  стихът ми
  облича.
  И търси
  последният
  лъч...
  
  Небето
  тече
  като златна пътека.
  По сивото бърдо
  на есента.
  А моето момиче
  е още на тридесет.
  И в лято
  кръщава
  света...
  
  Сега от прозореца
  вятърът чука -
  Пресипнал.
  Отчаян.
  И прям.
  Там хълмове виждам,
  посипани в бяло.
  И зимен
  изстива
  света...
  
  
  Момичето мое -
  желание в бяло.
  От хълма на бяла мечта.
  Живее в стиха ми
  (дъждовно...от вятър).
  С очите на моята жена...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Говори ми
  
  
  Говори ми.
  По- високо... Говори ми...
  Че сърцето в мен
  е мъничка камбана.
  И не чувам
  твоята молитва в него.
   А лицето- плакал облак .
  Диша
  над молитвеника
  ( твоя поглед).
  Говори ми.
  Още...Говори ми...
  
  Привечер
  свещица ще запали
  залезът
  от моята надежда.
  В мен пресипнала -
   от бързеи.
  И дъбрави.
  Ще ме кръсти.
  Или ...ще угасвам.
  Говори ми, мила...
  Говори ми!
  
  Ако облакът
  преспи в полето,
  а камбаната
  отлитне с вятър
  през нощта ще се прелисти
  в книга
  погледът ти,
  пълен с водорасли.
  Само пясъчните стъпки
   край водата
  ще са в тялото ти
   сенки,
  отлетели с болно ято.
  Ще ме гледат плахо
  денем
  през очи на нощна птица,
   с полет
  подранила в зима.
  Или в закъсняло
  лято...
  
  Говори ми,обич!
  Говори ми!
  Аз от дъното ще пия
  синьото на твоите думи.
  Някой ручей ще прекръсти
   дните.
  С двете в мен
  заплакали свещици.
  Нощем ще ги пазя
  в кръста -
  залези в един удавен...
  (а сърцето е камбана,
  щом се гони още с вятър).
  Говори ми...
   Говори ми!
  Името ти спи
  бездомно
  (или още с вятър скита).
  Като огън в стара църква,
  некръщаван от молитви.
  Говори в мен...говори ми!
  
  Неповярвалия обич
  (скрил е някъде
   в съня си
  стих от топлото ти име)
  в стъпките на непознати.
  Или в твоето"обичам".
  Говори ми...говори ми...
  
  
   Нощта...
  
  Нощта ,
  в която
  мама си отиде,
  бе тънка
  гладна
  пепелянка.
  На утрото
  под прага
  се
  изниза.
  Остави
  два лъча
  в очите и.
  Душата
  от нея
  по тях
  да изтича...
  
  
  Покани ме .
  С поглед.
  Подаде ми ябълка.
  А после
  се върна.
  За очите
  на татко...
  
  Нощта,от която
  Смъртта си отиде...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Пролетно...
  
   по мотиви от Иван Динков
  Пролетно.
  Стихове.
  Сън по момичета.
  В песен
  На гълъб
  Флиртуват
  Вишните.
  Позивно.
  Призивно.
  В шлифери.
  В погледи.
  Вятър
  Разлиства
  Коси.
  И
  Рокли.
  
  Пролетно.
  Песните
  Тичат
  Унесени
  В токчета,
  В стихове,
  В сън на кокичета.
  
  Позивни.
  Призивни.
  В зеници.
  В шлифери.
  Дните на вятъра
  Капят
  В поточета.
  С бялата страст
  На гълъб
  По вишната...Или
  
  На твоите устни
  Нощем.
  
  Пролетно.
  В стихове.
  В сън по момичета...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Очакване
  
  Един
  Следобеден
  Угаснал
  Камък.
  Захвърлен
  Във беседката прогнила.
  С насядалите
  Пролетно
  Предчувствия.
  С насядалите пролетно
  Роднини.
  С любовите
  И кърпичките с чувства...
  Въпросите,
  С които пребивават
  В пространството квадратно
  На беседката...
  
  Един следобедно
  Запратен камък
  Във тялото на този ден
  Останал.
  А паркът е
  Самотното пространство
  На моето
  И твоето
  "обичам".
  И всички пейки тук
  Са празници,листа от дъх.
  И паметни албуми.
  Отвън
  И вътре ме пресичат.
  В затворените помежду ни
  Думи.
  
  
  
  Ще коленича.
  И ще чакам
  (един потънал камък
  сред роднини).
  Веднъж да съмне в твоята река -
  Беседката ще ме отмине...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Пореден номер
  
  Жената на ловеца
  го напусна(на-пус-на).И
  дивечът в него
  си тръгна.
  Ядосан и озлобен
  (нямаше драма...)
  
  Жената на пекаря
  го заряза -
  чувствата, неомесени от него,
  припнаха
  подире и...
  да втасват в друг.
  ( другаде,друг-ад-е...)
  
  Жената на огняра
  си отиде -
  следите и потъмняха
  от въглена в него.
  И нощта си отдъхна.
  (от-дъх-на...)
  Жената на виночерпеца
  вчера избяга -
  как прекипяват
  очите му
  в изоставено вино от... У
   т
   р
   е.
  ...Думите ми са очукани
  като ръбове
  на износена мебел.
  Събери ги.
  Направи си лапили
  за прашката.
  И ме за-стре-ляй.
  Преди и ти
   да си тръгнеш...
  
  
  
  
   Събота
  
  Събота.
  И виното е тъжно.
  С песни от гръкляните
  на хора...
   В сенки -топли...и брадати
  виното потича.
  В рими.
  В анапест и амфибрахий.
  Някъде към Комотини,
  след таверна.И сиртаки...
   Виното
  е само
   вярност.
  В стих за слънчево момиче.
  
  А нощта е тънка сянка-
  наметало от Колхида.
  В раменете ми се
   свлича,
  сякаш роба на вакханка.
  И разпитва в мен за Клио...
  
  А нощта е къс молитвен
  от забравено момиче.
  Някъде край Комотини.
  Или в млечен сън
   от Хило.
  
  ........
  
  Събота.
  И виното -напито...
  
  
  
  
  
  
  
   Дървото...
  
   "смъртта на публично място
   е неуместно зрелище-
   напомняне за нашата незначителност"
   Боян Ангелов
  
  Дървото в мен
  с привързания куфар.
  Натъпкал пътища.
  От зимата донесъл
  подпалки(сухи вестници),
  усмивки от афиши.
  Мокър вятър.
  Последния сценарий за пиеса...
  
  Дървото в мен
  с привързания куфар
  в средата на петно
  от чуждо име
  небето ми изстъргва
  в къс от сиво
  като палто с обърнати ревери.
  Една луна наднича
  от неделята.
  Сякаш тепсия на вдовица.
  (До ъгъла е пазва на момиче.
  След ъгъла е сянка от свещица...)
  
  Дървото в мене,
  разсъблякло
  мъглата.Или водната и дреха.
  Макар и плахо,отъняло
  от пътища.
  И сенчести постели.
  До нивата
  на края от следобед
  наднича в плетка
  или светъл поглед...
  
  Едва тогава ще забавя крачка.
  Ще се приготвя да погледна.
  А то най-здравия си клон
   ще ми покаже.
  Въжето
   да си метна...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Дюна
  
  В пясъчната дюна
  на септември
  събота е само скелет
  от разсъхнали поеми
  на разсънени поети.
  
  А следобедът е винен -
  свети във очи на старци.
  И до късно в тях потъва.
  С корабите. И веслата...
  
  В пясъчната дюна
  насред дните си
  Скитника у мене слушам.
  Как ще се залюби
  със вълните.
  И ще ме удави
  в сушата...
  А следобедът е пяна,сол
  и дъх
   от морско синьо.
  В пясъчната дюна на септември
  цялата си сън.
  И топло име...
  
  П.С.
  Как ще се науча
  да живея
  с този скитник в мен -морето.
  Колко светли са нощните стихове
  на осъмнали до вълните
   поети...
  
  
  
  
  
  
  
   Смъртта...
  Смъртта
  е само послеслов.
  Изпуснат дим
  от дупката
  на кърта.
  Смъртта във нас.
  Една и съща.
  Разлюбена...
  Изгубила любими.
  Един изминат вече
  път -
  през суха долина.
  На връщане...
   А там е дърводелецът.
  Сатър размахва.
  И с метъра ти взема мярка.
  Насън посича дните в тебе.
  И наяве...
  Докато те затрупат
  на думите отломките -
  приличащи на чужда вярност.
  
  Смъртта е само послеслов.
  Изпуснат дим
  от дупката на кърта.
  Или на кита
  сетния любовен зов,
  дошъл да хвърли
  в твоя бряг
   живота си...
  ..........
  ...Когато влизаш в храма
  имаш три лица:
  на отче.На агнец.И никой.
  Сред тях те чака и четвърто.
   На Смъртта-
  изпросената в теб
  молитва...
  
  
  
   Огледало
  
  
  Ако извикам името ти.
  В мен.
  От твоя връх
  ще потече лавина.
  Небето ще покръсти
  всички снегове.
  През самотата
  да премина...
  Ако извикам името ти.
  В мен.
  Светът ми ще осъмне в бяло.
  Един единствен южен ден
  Ще бъда в стих
  От твоето тяло...
  Отнякъде ще завали
   Без дъжд.
  Без вятър ще потъне
  В миг морето.
  Поне веднъж,поне веднъж
  В една жена
  Ще спи
  Небето ми.
  Ако извикам
  Името ти,
  Знам -
  Ще се събудя във око на птица.
  (Денят е вече побелял.
  За твоята следа разпитва...)
  Тогава речните върби
  ще потекат
  от твоето тяло.
  Достигнали бездомен праг,
  Във мен
  Ще те оставят
  Цяла...
  Ако извикам името ти
  Днес-
  Две есенни реки ще ме повият.
  От оня връх-
  Без долина,
  Където в себе си
  Те крия...
  
  Едам,Холандия
  Под моста "Якоб ван Мекелен"
  речните върби.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Докосване
  
  
  Ако морето пресуши
  единствения луд
  у мене,
  ще тръгна в дъно
  от души.
  И мъртвите ми дни
   ще станат.
  
  Наоколо -
  в следи от дъжд,
  в разсънените скелети на дните
  ще свети чуждата любов.
  Осиротяла.И сърдита...
  
  Осъмнали
  от толкова мечти,
  повити от един следобед,
  ще капят
  в топъл словоред
  лица,
  осъдени на полет.
  
  Ако морето пресуши
  единствения луд у мене.
  Ще ме настигне
  твоят глас.
  В поникнал вятър .
  Ненадейно.
  
  Тогава мъртвите ми дни
  ще тръгнат с лудия.
  Напреко.
  До твоето сърце ще спрат
  в средата на дъждовно утро.
  И с тихата дъга
  след толкоз дъжд
  косите ти ще ме събудят .
  Един
  нечакан,
  късен мъж.
  Докоснал с устните си
   лудост...
  
  
  Остров Маркен,
  Северно море.
  В гостилницата на Яап де Хавергреен
  05.04.2008
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Април
  
   "...а любовта е страст за притежание"
   Боян Ангелов
  
  
  Април
  е
  с
  късната обърканост
  на
  зима.
  Тежи ми,
  че не мога
  да
  те
  имам...
  
  Тежи ми,
  че не мога
  да
  говоря
  за
  слепия си сън
  по тебе...
  За прелестното
  безпокойство
  на
  върбите,
  повили със коси
  небе.
  И пролет.
  
  Рисувам въздуха до теб.
  Рисувам думите.
  Тежи ми,мила,
  този пясък време
  настръхнал в дните
   помежду ни.
  
  Съзнавам,
  че е късно да последвам
  зеленото
  на
  твоите
  години.
  Една надежда
  (може би последна...),
  в която
  дните сме си
  разменили...
  
  Април тече
  по слънчевите мрежи
  на вишната
  пред моите зеници.
  Сърцето ми подсказва,
  че е птица
  надеждата
  отново да те имам-
  в дъгата
  на
  последната си
  зима...
  Сърцето ми подсказва,
  че си птица.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Казус
  
  
  Тази вечер
  Времето
  е
  виночерпец.
  В кръчмата на спомените.
  Пали мрежата...
  
  Паякът е строг.И черен.
  Ъгълът -боядисан.В розово.
  Жертвата - светулка.Вечерна...
  
  Паякът е влюбен.
  Страда.
  Леко я повива -
   да я стопли. В мрежата си.
  Влюбен е.
  И чака.
  В ъгъла.
  Със поглед ще я има.
  Цяла вечер.
  Или -
   вечност
   ( знае ли...)
  .....
  
  Утринта
  облизва
  трупове -
  влюбен паяк.И светулка.В черно.
  
  Тази вечер
  Времето
  е
  Виночерпец.
  В кръчмата на спомените
   пали мрежата.
  Сухо е без погледа
  на виното.
  Аз съм някой
  в ъгъла на себе си.
  Тегля пясък
  в скъсаната вечер.
  И сънувам жертва...
   В тебе.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Суша
  В пресъхналото
  дъно
  на сърцето
  думите
  са
  пясък
  от корито.
  И реката им
  изтекла.
  През улуците.
  ( времето е суха ясла...)
  
  Думите
  зареждат
  пистолети.
  Казват ми,
  че
  съм
  свободен
   (зная го...)
  Че от днес
  съм
  пътник.
  В пясъка,
  останал
  от
  лицето ти.
  А отсреща
  птиците ни слушат -
  както сме обрали
  спусъка...
   Чакаме
  да завалят
  във нас
  куршумите.
  После
  в капките
  да потечем.
   На сушина...
  Кромлекс
  
  Попаднал в кромлекс
  трудно се владееш.
  Наоколо е пълно със осъдени...
  На дните - каменните блокове,
  колекцията ти
  от митове...
  И равнодушна памет.
  В мокрото.
  
  През календарните стени
  на времето
  те гледа издълбано -
  една дъга
  от слънце на рисунка;
  дете...ръцете му,
  които си забравил
  сред някое сънувано начало.
  
  ...Попаднал в кромлекс
  от съсирени
  и
  подарени
  в камъка минути...Наоколо
  е пясък от осъдени.
  А ти си бил за много време тук.
  И знаеш всяка песъчинка слюдена.
  В предишния живот -градеж.
  
  Осъмваш.
  Между срутване...и срутване.
  В окръжността на каменните блокове.
  Наоколо - все сенки на осъдени,
  в които вятърът ти е преминал.
  И никой друг...
   А от нощес
  в обърканото птиче се събуди.
  Остави в него своето небе.
  Остави му и път.За тръгване.
  Извън кръга
  на каменните ти мечти...
  
  Сега в преструвката на сън,
  в потъналото
  цвете на нощта си,
  рисуваш
  сгънати криле
  от птица
  на една тераса...
  
   Кромлекс - мегалитна постройка от блокове в кръг,подобна на Стоунхендж.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Раздяла
  
  "Обичам те..."една
  несполучлива фраза,
  промушила се
  между изгрева от гълъби
  и самотата на бездетната вдовица...
  
  Тя бавно изминава пътя...
  В предишни интервали време,
  В които е живяло тялото.
  Тя бавно изминава пътя...
  От звук.До мисъл,
  Впита в камъка.
  
  "Обичам..."
   сигурно защото
  някой е замръкнал в "те"-то...
  И една несполучлива фраза
  Е нощувала на близо.
  В ритъма на пулса.
  И лицето ми.
  
  Ще внимавам
  Да не се събудиш.
  Сам -сама
  Сред изкълвано черно.
  Ще потъна някъде далече.
  Чужди стъпки да сънуваш вечер...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Образ
  
  Както е приседнал
  на асфалта,
  дума и въже
  затулил в пазва...
  Гледа по небето си
  пред чашката
  седмичният просяк
  в мене.
  
  Спрял е времето
  в ъглите.Или подарил монети...
  Чашата е пълна с вечери,
  във които дави дните си.
  Както е приседнал
  на асфалта...
  мокър от дъжда.
  И сух от вятъра...
  Просещият милостиня в мене
  мери - на кантарче.С думи.Вярата.
  ...
  
  После ще отвърже бялото.
  В стъпкана усмивка лято.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Днес...
  
  Времето работи -
  щипка по щипка
  окачва небето ми.
  По въжето, завързало
  дневния простор.
  
  Навярно,
  когато изсъхне въздухът
  и застърже зениците;
  когато се подредят меко
  всички следобеди
  в раклата на тялото...
  ( чисто и сухо
   ще е тялото...
  достатъчно сухо,
  за да отгледам в него
  дъжд или цвете...)
  
  Времето работи...
  За да не изгубя равновесие
  дори след безвремието
  в гредата...Окачвам
  щипка по щипка
  тялото си .В спряло махало - въже на обесен...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Спомен за Нея
  
  Небето се събличаше.
  По въздуха,
  така незрим
  от твоя силует.
  Кървеше погледът.
  Отнякъде потичаше.
  В следобедния сънен листопад...
  
  По есенния лъч
  си тръгваха очите ти.
  И сенките след него те сънуваха.
  Избрали мястото
  и датата на раждане.
  Във петия сезон - на любовта ми...
  
  Сред тъмните ками на кипарисите
  денят кървеше ...в залеза.До хълма.
  Земята бе объркала посоките.
  И бавно се събличаше в звездите.
  
  Опряла на нощта,
  все още тръпнеща
  сред мъхестите острови на лятото,
  една река във теб ще се завръща.
  С прощалните пера от ято...
  И тихо нейде ще се свличат,
  из сънения глас на канарите,
  забравените дни в един обичал.
  С подхлъзнали се камъчета минало...
  
  .....
  
  Кървеше погледът.
  Отнякъде потичаше.
  Така незрим след твоя силует.
  Душата бе загубила посоките
  и тихо нейде се събличаше.
  В небето на един поет...
  
  
  
  Кауза пердута
  
  В този сън на слънцето
   проблясват
  острите ножове на тополите.
  (От заключени устни живее
   тишината.
  Сенките им са греди за бесене...)
  
  Времето обръща стъкленицата
  (спряло в празния си конус).
  Там,където пясъка е на привършване.
  А пазачът в мен закусва лято...
  
  С дъха на вятъра изсъхнали,
  блестят коремите на лодките.
  Морето се събужда нощем.В рибите,
  полепнали по гърлото на залива.
  
  Останали сами
  (от дневните любовници)
  след пътя им надничат -
  неизречените думи.
  Потъват сякаш
  (в мъхестите топли зидове)
  душите им.От тъмното на склона...
  
  Отвъд стената на нощта
  рибарите потеглят.В своето име.
  И бог разлива в тази тишина
  лица,надежди...мрежи с минало.
  
  ...Навярно тъй е,както казваш...
  езикът е поникнал от нощта.
  И сякаш на очите ти облизал
   тъмнината,
  усещам в себе си трева;
  кръвта на гаснещия поглед;
  една посърнала пътека;
  пустинно цвете...И махало
  (сънувало и тази вечер)
  цвета на твоята утеха...
  
  А тялото дълбае своя орбита -
  следи от минали любови.
  Напуснал днес солената му диря,
  в самия ръб на пътя(помня ли...)
  ще се смалявам.С вечерните зеници
  на чужда в мен
   осъмнала река...
  Навярно тъй е...както казваш.
  Езикът е поникнал ... от нощта.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Възможно...
  
  Ако ме бе потърсил
  твоят вятър,
  аз щях да съм река безкрайна.
  Заровил в пясъка си лято.
  И гребен за косите ти.
  От пяна...
  
  Ако ме бе докоснал
  твоят огън...
  С отекли пръсти.
  С дни от минало.
  Дълбоко щях да го потуля.
  И в мен да тлее.Като в синур...
  
  Ако се бях родил.Отново.
  След твоя топъл,сънен дъжд.
  В поникналите дни
  за " сбогом"...Ако се бях родил...веднъж...
  
  Навярно в нечий понеделник,
  след скучния неделен звън,
  в небето ми
  един отшелник
  ще тича.С твоето.
  Насън...
  
  
  
  
  
  На сина ми
  
   "Не ме забравяй.И не ме помни."
   Юнна Мориц
  Не ме забравяй...
  И не ме помни.
  Забравените не сънуват
  в минало.
  Осъмнал земните си дни,
  доплувай своя бряг...
   След синьото
  (в откъсната скала)
  изтрий проклетите години...
  Варосаният камък на нощта
  от фара
  ще белее в името.
  Ще ти напомнят свобода
  вълните ,спящи в тялото на кея...
  
  Не ме забравяй...и не ме помни...
  Забравените нямат минало.
  Дотук ми е дошло
   от сити дни...А ти
  отплува в мене зимите.
  
  Не съм ни сън.Ни хляб.Ни свещ...
  Не съм напряко хвърлен камък.
  За пътя си измолих мрак.
  Нали след теб
   останалото бе Начало...
  
  
  
  ...
  Знам,
  ще свърнеш зад първата пряка...Не ме забравяй.
  И... не ме помни.
  Отпраша ли без теб.Понякога...Нататък...
  Завоят ще ме връща.
  С твоите очи...
  Портрет
   "Човек се ражда ням.
   Човек умира нощем."
   ( надпис на иврит-"Стената на плача")
  
  Беше ням човек.
  И...някак светъл.
  Мъглите в себе си прибрал.
  И цветовете...
  Рисуваше с ръце
   листо.
  От покрива на свободата.
  Пространствата се свиваха.
  Назад.
  До хоризонта.И мечтата му...
  
  Не помня вече...беше ням.
  Отшелник в себе си останал.
  И...някак светъл.До стена...
  От него
  много дни напред живяха,
  рисували по памет
  лудостта му.
  
  Сега си спомних...
  Писа ми веднъж "...а вечно любить невозможно".
  Пространствата се свиваха.
  Зад нас.
  До Лермонтови бели нощи...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Стих в три времена
  
  
  Навярно близо си била,
  щом всяка нощ
  в душата ми ръми
  забравеният дъжд от самотата
  на минали край мен води...
  
  И всеки знак след тебе
  бил е жито...
   пътека,
  тръгнала в нощта
  да търси сред тълпите дни
  Обичала...
   От друга есен.И река.
  
  Сред хилядите капки
  ще осъмне
  цвета на твоята душа.
  В църковните камбани...
   студ и гълъби...
  непредвидимото ще ражда пустота.
  
  А прагът е един и същ.
  Повярвай...
  И нощ ръми в усуканите ни ръце.
  Звездите вятърът отвън
  тревожи,
  белязал не едно
  само лице...
  
  А прагът е един и същ.
  Повярвай...
  Като пътека,припнала в нощта,
  ухае въздухът на лято
  сред тази светла тишина.
  
  Часът е кръгъл.И едва
  дърветата събличат своите спомени.
  Отвън останала... Сама.
  Осъден странник
  ще е любовта ни...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Писмо
   " Човекът е отпътувал..."
   Мария Гюрова
  
  Човекът днес е отпътувал,мила...
  От себе си.И знаеш ли,
  тук само песните
  във мен остави.Да чакат
  в тази глуха гара-душата ми,
  загубила съня
  по билото на есенния вятър.
  
  (...беше някакъв праг,
  ослепял
  от следите на толкова виждащи.
  В тази есенна жълта печал
  Беше някакъв праг,
  омъдрял.
  От следите на дъното в дните си...)
  
   2
  Промъквам се
  зад сянката отминала.
  От пясъчният му гръбнак
  до устието на дъха ти-
  навред надеждите са избелели линии
  между ръцете твои.И очите...
  Човекът днес си е отишъл,мила -
  по топлото му тяло
  лятото вървеше...
  Каквото трябваше и взеха:
   -петте посоки на сърцето;
   -единствената суха дреха
  от някаква бездомна вечер...
   3
  Човекът днес е отпътувал...
  Към своето море.
  И своят пристан.
  Страхувам се,че в сянката му вечност
  ще пазя стъпканите дневни мисли...
  
  
  
  
  
  
  
  Мантра
  
  Ако много дълго
  в твоя свят ти казват,
  че не си дете -
  тогава ще пораснеш...
  И крилете ти ще падат
  тихо,тихо...
  През онази нощ -
  на твоето прераждане...
  
  После ще разлюбиш птиците.
  И дъжда след тях...
  И месечината...
  Сам ще си стъкмяваш вечер огъня.
  След кръга от него - да те има...
  
  Ако много дълго
  в теб говорят,
  че не си дете...тогава
  ще пораснеш.
  И крилете ти ще падат тихо...
  В сянката на твоето умиране...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Неделна молитва
  
  Остави ме в съня ти.
  Пак да взема от бялото.
  Да изпратя по вятъра
  всички зими на тялото.
  Да живее в кръвта ми
  оня залез,където
  мрак и есенни пътища
  се събират.Във тебе...
  
  Остави ме.В съня ти
  да отлита небето ми.
  Шепа вятър да крия.
  (Тази нощ съм детето...)
  Не намерило пътя,
  скрит на дните във храстите.
  Тази нощ съм детето в теб.
  Уморено.Пораснало...
  
  Остави ме...в съня ти.
  Моя есен .И пролет.
  Само стих е луната.
  И кръвта ми говори.
  С оня залез,където
  всички вечерни пътища
  се събират в очите ти.
  Помъдрели.И топли...
  
  Остави ме.В съня ти...
  Тъй далече е бялото...
  Не разсъмна небето ми...
  Нямам в шепата вятър...
  Тази нощ бях детето.Уморено.
  И плакало.
  Не намерило пътя в теб.
  Ни следата си.В пясъка...
  
  Остави ме.В съня ти.
  Само в стъпки е бялото.
  Там забравих посоките -
  из кръвта да се търсят.
  Премълчавам присъдата.
  И на утрото в тялото
  ще живея.Осъден.
  На едно порасване...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Не се страхувай...
  
  Не се страхувай.
  Няма да се срещнем.
  Дори във сънищата си.
  (Като деца...)
  Отвън звъни кръвта.
  Уплашена.
  И разпиляна.
  Във хиляди осъмнали сърца...
  
  Замръзнали сълзи
  от чуждо име.
  (Не се страхувай...
  няма да съм там...)
  С гореща плът
  и диво вино
  нощта у мен
  е образ на жена.
  
  Не се страхувай...
  Златната решетка
  отдавна я прегриза този мрак.
  Окаляната в теб пътека
  е моята следа от грях.
  
  И само в някой дъжд, когато
  обидата у мен вали.
  Ще помня,че си ми приятел.
  Но...няма да ме заболи...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пейзаж от едно пътуване
  
  Късно.
  Линейка.
  Смърт.
  Зад Родилното...
  Есен.
  И парк.
  От листа.
  Черни мушици.
  В сън от предателства.
  Лазят.
  Из паметта...
  
  Някъде.
  В парка.
  Отдавна.
  Неделя.
  Пейка .
  Със твоя смях.
  Гложди.
  Очите ми.
  С жълтите свещи.
  На отлетели лета...
  
  Късно.
  Линейка.
  Смърт.
  Зад Родилното.
  Вечер.
  И парк.От листа.
  В сън от предателства.
  Черни мушици.
  Лазят.
  Из паметта...
  
  
  
  
  
  
  
  Триптих
  
  Кръвта живее.
  В мен.
  Със друго име.
  В друго лято.
  В следата на една дъга,
  поникнала от шепа вятър...
  
   2
  
  С тишината и зимуваха птиците.
  С тишината на всичките в нея пристани.
  От снега и солта на вълните поникнала,
  в мен кръвта приближаваше Извора...
  
   3
  
  После лодките бавно умираха.
  Във парчета боя.И на времето в порива.
  А кръвта,помъдряла от виното.Тиха...
  Всяка вечер ме чака.
  Да и отворя...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Шарж
  
  Днес дъждът е гамен.
  И джебчия на дребни.
  Пиянде до кварталния подлез.
  Вече час в мен ругае
  грима на небето.
  И залита в душата ми бодро...
  
  Още малко...
  и калният есенен ден
  ще се стича печално известен.
  В ТВ-сводка,скандал,катастрофа,
  рефрен...
  от дъждовно самотната песен.
  
  Утре в моя прозорец
  отново ще спи - хулиган.
  Прокълнат. И отричан.
  Всички дневни рисунки изтрил -
  да те имат само
   очите ми...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Сушица
  
   "Пада тихо това свечеряване."
   Чавдар Добрев
  
  
  
  Пада тихо това свечеряване...
  Като в картина на Гог.
  Колко лета в него
  спят изоставени.
  С утрото в задния двор.
  
  Сякаш е дявол,
  бърза смокинята.
  В сенки и делнична кал.
  Палят душата си
  селските улици.
  В капки дъждовна печал.
  
  Кръчмата - сита...
  Пие от клетвите.
  Вино и време удавя.Ведно.
  Пада тихо в това свечеряване
  Утро.От задния двор...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Инфаркт
  
  Когато се събуждаш,
  виждаш...постелята
  до теб...изтръпнала.
  От раните на самотата си...
   Или -
  от дрезгавият глас
  на вятъра.
   А хоризонтът
  е една метафора.
  След допира в небето и земята.
  И като теб е сам.Понякога...
  Когато се завръщат в него
   дните ти.
  
  В такива дни
  (без хоризонт и вятър)...
  без днешните следи от вярност,
  минутите зареждат къси думи.
  И стрелят.В редките приятелства.
  
  Като следи са твоите приятели.
  Оставени от пясъка на времето.
  Разсъхнала река лежи в очите им.
  С накълцани на дребно сметки...
  
  
  Съсирекът
  ти носи минало.
  Старателно в теб
  пропътувал времето.
  Сега(през вените на Вчера)
  до прага на сърцето ти застава.
  ........
  Когато се събуждаш...виждаш-
  изтръпнала постеля в теб е тялото.
  Навярно и кръгът( до днес) на ближните
  потъва... В дупчицата на инфаркта.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Катерач
  
  До пояс в дните.
  С очи към синьото.
  С въжето-минало.
  Катериш Пътя.
  Разсякъл вятъра.
  От хълма с чувствата.
  В следи от утрото.
  Тече кръвта ти.
  
  Не искаш даром.
  Да носиш камъка.
  (Тежат годините - без капка лято...)
  Горчат приятелства...
  Пръстта разравят в теб.
  И търсиш истина.
  (А ти си само
  на вик от ятото.)
  Тежат годините...
  Удавят смисъла.
  
  Разсякъл вярата.
  След хълма с чувствата.
  (Листо от минало
  в кръвта зимува...)
  Осъмнал.Ничий.
  Като тревата.
  Откърмен в мрак.
  (На друг в следата.)
  Сънуваш билото.
  На своя вятър.
  На вик от ятото...
  Или кръвта си.
  
  
  
  
  
  
  
  Лудата
  
  Не дава и...не получава тя.
  Не дава.И не получава...
  И утрото е само глас
  от някакво начало.
  Следобедът на този сън
  припламва мокро.В залез.
  Лицето е едно дете.
  Лъчите залюлява...
  
  А ниви, хукнали през път,
  в сърцето и се гонят.
  Там споменът е дървояд
  от нощните балкони.
  
  Навярно нечия съдба,
  загубила пътека,
  живее в нейната ръка -
  сред бръчиците вечност...
  
  Как равен в нея е света...
  Как тихо е...Безбрежно.
  Танцува с тази самота,
  прегърнала копнежа.
  
  Не иска.И не получава тя...
  Копнее птиците... в годините.
  Очите и са днес мечта,
  в която всички са заминали...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Перпетуум
  
   "Не остарявай - отлагай просешкия дял..."
   Чавдар Добрев
  
  Отлагай просешкия дял...Отлагай!...
  До края.И до пътя...(Знаеш ли...)
  Честта не струва пукната пара.
  Но там( в кръвта ти онемяла)
  ще учи твоите деца
  как да намерят ято...
  
  Пази сърцето от дъга...Пази...
  Да не пресича мрак.И вятър.
  На шута смешките помни(или плача...)
  Не остарявай в тебе бялото.
  
  Отлагай просешкия дял...
  преровил самотата.
  В животът ти е още цял
  копнежът по върбата.
  Честта не струва пукнат грош...
  (Отдавна в тебе чака
  една река.Без сън и нощ.
  С въже.И речен камък...)
  
  Отлагай просешкия дял.Далече
  от Стената...
  бъди си Странникът отвън,
  докоснал стръкче вяра.
  Смъртта е само част от теб.
  (Дали е по-добрата...)
  Прибрала вятъра.За днес
  В косите на върбата.
  
  
  
  
  
  
  
  Каданс
  
  Стената.
  Стаята.
  Таван,
  по който
  сенките са тичали...
  Отвън - замръзналата самота
  от тялото на сън.По птиците.
  
  Такава празна тишина...
  Деца рисуват стих.След лятото.
  Следобедът похърква .Сит.
  Върху лицата на мансардите.
  
  А ти си само цвят.Отвън...
  На равни нежни ивици
  промъква се през този сън
  смехът.На твоите ириси.
  
  А ти си само цвят...Отвън.
  И сянка.От стената.
  И празничната тишина.
  На спряло в мене
  лято...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пейзаж
  
   На Иван Есенски
  
  В този есенно-мокър квартал...
  С рецитал на дъждовни улици.
  Храчат бордюрите
  памет.И кал...Болно време.
  И стъпкани сънища.
  
  Слизам.В себе си.
  Някъде.Долу.В кръвта...
  С мисълта за отлитнала птица.
  Есента е окъпала в сиво света.
  И лепи самота.По корнизите.
  
  Още късчета лято живеят.У мен.
  И пазачът на спомени дреме.
  В синевата на топлия августов ден.
  Скрил с очите си цялото време...
  
  ...Слизам. В себе си.
  Нощем.
  Долу.
  А в кръвта...отлетели ята.
  И пристани.
  Есента е окъпала в сиво света.
  Със "пера на разлюбени птици"...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Интровертно
  
  Премълчаното в мене заминало
   Вчера
  Там видях...в гладни за стъпки
   прагове.
  Да занича по вятъра
  от постелите
  нощем
  на едно ослепяло Очакване...
  
  Как се свличаха...Сякаш
  в следите по пясъка
  всички вечерни думи след нас.
  Аз не молех за прошка.
  И не чаках помилване.
  В мен събличаше дреха Страха...
  
  Бях прозорците слепи.Неразбран.
  И несрещнат.
  В оцелелите покриви търсех дъжда.
  После от някаква снимка
   небрежно
  в мен потъна
   твойта ръка...
  
  А стъклото се пръсна.
  И в постелята скочи
  оживялата сянка на този ден.
  Нещо страшно заключи
  отвън
   минутите.
  За да бъда отново роден...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
 Ваша оценка:
Связаться с программистом сайта.

Новые книги авторов СИ, вышедшие из печати:
О.Болдырева "Крадуш. Чужие души" М.Николаев "Вторжение на Землю"

Как попасть в этoт список

Кожевенное мастерство | Сайт "Художники" | Доска об'явлений "Книги"