Парнарев Пламен Димитров : другие произведения.

Лавина

Самиздат: [Регистрация] [Найти] [Рейтинги] [Обсуждения] [Новинки] [Обзоры] [Помощь|Техвопросы]
Ссылки:
 Ваша оценка:
  лавина
  
  Понякога
  ръцете ми се спускат.
  Нощем.
  По лавината...
  Надраснали на свойта самота.
  И търсят
  в снежното поднебие
  по зимната сребриста светлина
  събудени поточета
  у тебе,
  потекли
  в тялото на мрака...
  Сънливи.
  Тихи...под леда.
  Стопили
  с твоя дъх
  в мен
  името...Понякога
  Ръцете ми се спускат
  в безименните дири
  на нощта.
  Копнеят твоите пътеки...
  човешка бяла самота..
  И там
  обличат
  някой вятър.
  С посока някаква.
  И път му дават.
  До билото да стигне
  на съня ти.
  Във който
  с теб се разминавам...
  
  
  
  
  сравнение
  
  Сърцето на лавината
  е камък,
  от тялото на януари взет.
  В ръцете сънени
  на мрака
  останало само...проклето...
  
  Там, в него зрее
  млечно-бялата и ярост,
  облепила върха,
  до който вчера се стремяхме.
  Тя бе попила сенките от думи.
  И с тях нахранила в сърцето си
  страха ни...
  А как потъваха за сън очите.
  И колко близо бе върха
  от нея...
  Омаяни от тишината и
  вървяхме в снежното безвремие
  на чувствата.Смъртта...
  И красотата.
  ....
  О, тази зимна мекота
  в клавишите,
  преливаща от белите пустини...
  Не бързат пръстите.
  И търпеливо
  опипват днес
  снега за твойте стъпки.
  По стръмните,човешките пъртини
  те търсят камъка в лицето ти
  да скрият.
  И тайно в теб желаят
  да намерят
  снега за своята лавина...
  
  
  час пик
  
  Светът пълзи
  от двете ми страни -
  бензинов,
  зъл,
  изнервен.В 5 следобед.
  Удавил лятото
  в сълзливият си дим.
  Облякъл цветовете на асфалта...
  Аз,в някаква пукнатина
  от уличната канонада,
  улавям
  твоите очи
  (а не ликът на светофара...)
  Намирам нишката
  от тях.
  Разплитам дъх
  за тишината.
  Следобедният булевард
  гаси деня.
  (И тъй нататък...)
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Четири сонета за любовта
  
  Оставяхме
  все по - дълбоко
  себе си
  (отливките
  на своите
  стъпки)
  в снега
  от вчера недокоснат.
  И се разтваряхме
  по-бели с теб,
  любов.
  И по- нежни.
  На утрото
  пресипнало
  в пъртината.
  Или в копнежите си нощем...
  Оставахме
  все по-дълбоко
  в себе си.
  
  *
  
  Сега -
  на пътя от средата,
  сред върволицата на дните,
  опитвам да затисна
  с думи
  пролуките си
  отлетяло време.
  От сиви дни.
  От празни вечери...
  Опитвам
  да затисна
  мрака в тялото
  с лице
  от твоите
  светли стихове.
  Навярно с тях
  безумно
  и тъй чисто -
  като дете
  във себе си
  надниквам.
  Преди да разбера,
  че всъщност
  пролуките
  са моята изтекла вярност.
  Че няма никой
  в мен.
  И никой в моя сън
  не е потеглял...
  А пътят
  е едно
  безкрайно минало -
  от моята ръка
  до твоята.
  Нататък - бяло... Стъпки в зимата.
  
  Преди да разбера,
  че аз
  от твоя сън
  и ти - от моя
  сме двете неразтворени крила
  на оцеляла в думите ни
  птица...
  
  *
  
  В дъга
  от сняг,
  копнеж
  и безтегловност
  пропадам в тебе -
  толкова дълбока
  и бляскава
  обратна нереалност,
  където
  всичко, всичко
  изживяно
  разтваря се -
  в нектар от цвете,
  стих. И песен...
  Оставам.Някъде. В небето.
  С трохи от твоето
  се храня.
  За да полита
  в мен
  детето -
  Или, навярно,
  да пропада
  в зърно от сън,
  от есенна пшеница.
  В коса от ручей.
  В очи на късна птица.
  Навярно -
  като лице от вятъра
  до твоето
  да се докосва
  вечер...
  
  *
  
  На ръба на страха -
  там,
  където
  сянката
  на пясъчния часовник
  пресича
  лицата ни
  с теб -
  на тъмна
  и светла половина...
  Там -
  на границата на деня си.
  (Или на границата
  на тревата с камъка).
  Опитвам
  да науча
  за твоите стъпки,
  преминали преди мен -
  в дъжд без капки.
  В безводна река...Т ам,
  където мрака
  е топката време,
  която търкалям
  по ръба на думата си.
  И не зная
  кого ще продължи
  тялото ти
  да извайва
  в лъчезарния мрак на нощта
  след теб.
  Или в ръцете на вятъра
  от мен останал...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Мрак
  
  Познавам те...
  Ти неведнъж
  си ме затварял.
  И неведнъж
  за тялото ми
  бил си стая.
  Пред прага на нощта
  и лятото
  от мене крил си
  и любов.
  И вяра...
  
  Познавах твоите ветрове.
  И вените
  на твоите пътеки.
  Настръхналите кръгове
  от теб
  оставях във очите.
  Да ми светят...
  
  И виждах в тази светлина
  как падат
  сенките на думи.
  С останалата тишина
  от делничното ми безумие...
  
  Познавах те...
  До болка.
  До полуда.
  Знам...неведнъж до мене
  бе присядал.Гласът ти дрезгав
  чаках.Като чудо.
  Но ти във друга си ме будил...
  
  
  И после тръгвах.Отначало.
  Сам скъсал вените
  на чуждите пътеки.
  Пред прага на нощта у мен
  те чаках.
  Да зърна светлината си.
  Във тебе...
   определение
  
  Какъв си,свят?...
  Ни стар.
  Ни черен.
  Нито млад.
  Нито умиращ.
  Ни раждащ се.
  Ни ангел.
  Нито сатана.
  Какъв си,свят...
  Ни рай от милост
  свише.Нито ад.
  Какъв си,свят?...
  Поникнал в моите очи.
  От мен изтръгнал вик.
  Случайна строфа.
  Стих.
  Поанта.
  Самотен.Копеле.Един плесник,
  откъртил от лицето ми
  скалата.
  Лавина с каменно сърце.
  Какъв си,свят?...Какъв си,братко...
  Резерва.Гара.Евтин вариант.
  За неуспелите да станат...
  Случайна грешка.
  Паднало зърно.
  От вече отлетяло време.
  Във теб съм скитник.
  Епигон,
  пътувал в минала поема...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  казват...
  
  Казват - много ключове
  отвън
  до сърцето си оставила.
  Щом душата е одрана
  (в ъгъла)
  стават леки и излишни
  думите за чужди рани.
  В погледа им съхне вино.
  И душата е без памет.
  Казват...
  нещо в тебе щом се скъса,
  а вечерната мълва
  те отминава,
  погледът и е до кокал
  лъснат.
  И затворник твой
  остава...
  
  Казват после,
  че боляло страшно,
  ако в теб
  приятел се отрони.
  Някак дланите ти лягат
  прашни -
  в свободата на придворен.
  
  А от много искреност
  претръпнал,
  в дъното им
  някакъв загива...
  Искрено. И в зимния следобед
  търси
  на нощта си
  пристана.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  между...
  
  Между нас
  са
  бездомните думи.
  Безимотните срички...
  Лежат.
  Сякаш сън и треви
  помежду ни.
  И кървят.
  От мълчания.
  Дишат пресипнало.
  В нощен праг дишат.
  В сенките.
  Между нас
  и далече
  от всички останали
  дните
  още търсят
  пътеки.
  И от тънката струйка на болката,
  спряла нощните ни
  клепачи,
  дланите в сън
  прекосяват посоките-
  миг преди Раздавача...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  след купчината на деня
  
  След купчината на деня,
  в подгизналия мрак,
  една река оставих.
  В бяло.
  Или една мечта.
  И сам не зная как
  в осъмналото земно наметало
  Настръхнал,плах.
  И уродлив...
  Обърнал в прах
  сънувания залез
  след твоите сълзи.
  И сам не зная,мила...
  Не успях...
  А исках да извикам.
  Ръката ти
  остана в мен.
  Да бди.
  След многоточията на очите.
  
  Навярно в двете ми съдби
  ти пазиш
  бреговете.
  От реки...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Саморасляк
  
  И ти
  по мен
  ще хвърлиш камък,
  от сухото в душата ти
  откъртен.
  Ще ме наричаш
  зъл, предател.
  Ще палиш в устните
  докъсно
  стени
  от къщата на самотата ми.
  
  И ти ще ми обърнеш гръб.
  Ще спре душата да расте.
  Осъмнал този земен път
  от премълчани думи,
  за себе си ще съм и клон.
  И сетното добро въже...
  
  И ти
  по мен
  ще хвърлиш камък.
  В отключената тишина
  ще съм обесен.
  Саморасляк.
  От камъни.
  И самота...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Парализа
  
  Скована,
  едната е в сън.
  А другата деня очертава.
  В себе си - кръст.
  Наоколо - кръгове.
  Отвън
  пироните на болката
  притискат
  езика.
  В ъгъла от слово.
  А той е никой...
  
  В лицето му се блъскат
  всички извори.
  Замръкнали криле.
  И птичи крясък.
  Насън
  сънува този свят
  разлистен.А нощем...
  звездният му пясък.
  
  В очите си надзърта
  преди спазъма
  съвсем да го изтрие.
  От човешкото.
  Обезлистил завинаги омразата.
  В осъмнали по кръговете
  грешници.
  
  И пак в следите
  криволичи.
  Завърнал себе си. От мрака.
  Сънуван залив за обичани
  на твоята ръка очаква...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  ако си прибрал...
  
  Ако си прибрал
  Надежда
  от пътя на някой,
  който би трябвало да я намери...
  И си жив, навярно
  защото още пътуваш
  до мястото, където тя отсъства...
  То вземи късче вятър
  от дланите на градския просяк.
  И ъгъл от последната зима,
  изписала очите му.
  Но не гледай в неговото слънце.
  Защото ще ослепееш
  от толкова добрина.
  
  П.С.
  Съдбата ти -
  само вик,
  окован между двете стени
  от време-
  тази
  на твоето раждане...и
  тази
  на твоята смърт.
  А деветте книги на Сибилите
  са потънали
  в пода под тебе.
  Без никой да плати цената им...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  панта рей
  
  Апаратът спира да те води.
  Дишаш.
  Сам.
  Животът се завръща.
  Радвам се,
  че няма на кого
  да кажа "сбогом".
  След като си бил
  за час
  и дух.
  И същност...
  
  Май те хванах
  "за петичка",
  спомням си -
  към 2 без 10.
  Дишаш сам.
  А никой
  в теб не срича
  думи
  от предишната пиеса.
  
  Дишаш, братко...
  И издишваш
  порциите смърт
  от себе си.
  Панта рей е всичко...
  мамка му!
  Пак си на живота
  в ребуса.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пейзаж
  
  Ще слязат стъпките ти
  от картината.
  Сред ореховата черупка на нощта
  ще се събличат
  дълго...дълго
  в тъмното
  отминалите есени на чувствата.
  Зелените стени ще се събличат
  от дневната целувка на дъгата.
  Нощта е птица-
  времето ще скрие.
  Там ,нейде...сред поточето
  в съня ти.
  
  А после ще заглъхват
  стъпките.
  Избродили у мене самотата.
  От тялото на пътя
  бавно...бавно
  ще се разтварят.
  В прах.И вятър...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Спомен за приятеля
  
   на Стефан
  
  Чудесен ден...вън - твоето погребване.
  Смъртта отрано бе разхвърляла
  в небето
  огромните си бели калии.
  Приятелите идваха.И си отиваха.
  Докоснали цветята от съня ти.
  В очите им тъгуваха моретата
  (те заедно с тебе бяха ги преплували...)
  Чудесен ден...
  Осакатено времето
  накуцваше.В залепените думи
  по жалейките.
  Край скитащите гълъби наоколо.
  Сред дървените скелети на сенките...
  Сам бях...Последното листо
  в прозореца на твоята надежда.
  Простените пътеки
  помежду ни
  към тихите води отвеждаха.
  
  И двамата обичахме света.
  И песните на есенния вятър.
  В косите мокри от деня
  изпратил циганското лято...
  
   2
  Нощта бе тъничка змия.
  И в теб съсири дневните зеници.
  Остави слузеста следа -
  да ми напомня за зъбите...
  Нощта бе тъничка змия.
  Съблякла в кожата си дните.
  Сам бях.А времето куцукаше.
  Сред гълъбите.Покрай живите...
  Сбогуване
  
  И тази вечер,
  толкова далече...
  от втората половина на живота,
  играеше си въженият мост
  у мен.
  На вечност.
  А в стъпките
  умираше водата...
  
  Накъсани.
  Сами.
  Изгубили посока,
  люлееха
  из неговото тяло
  дните ми
  бездомни гари
  с глухи коловози...
  Захвърлената делнична хартия.
  
  А тази нощ
  бе толкова далече...в остатъка луна
  от края на превала.
  Пресичаха лица
  и думи
  сенките.
  И знаех,че светът си заминава...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Сенки
  
  Искам да те скрия.
  В някой лист
  от дъждовната гора
  на детството.
  Зад една изтрита гара.
  И лице...
  Само в паметта ми живи.
  
  Искам да те скрия,
  мила.
  В сън.
  Надалеч
  от бъдещите зими.
  В топлите очи на друг,
  хвърлили
  реката ми
  в пустиня...
  
  Идва снеговеят...знам.
  Нощем пее из улуците...
  времето,
  което ме лекува днес.
  Утре - времето,в което куцам...
  
  Нямам нищо да ти дам.
  Само сън е тялото ми.
  В капка скита.
  С млечно-бялата луна
  легна в теб.
  Край нощните ракити...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Навярно...
  
  Навярно
  ще те има дълго...
  Дори след края на света.
  В косите ти
  с лице от зима
  ще спи забравена
  дъга.
  Ръцете ,знам...
  ще пазят още
  онази бяла мека пепел...
  от изгорена
  в други
  памет.
  Ще играят на двора
  децата в нас.
  С овехтялата сянка на вятъра.
  
  А сега
  остани.Да погледаме.
  Как надеждата слиза.
  От хълма ни...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Копнеж
  
  Да откъсна лицето на спомена.
  Вкоравените устни да спра.
  Да изпия на залеза виното.
  От любов да поплача ...така...
  
  Да съм вярност
  в очите на слепия.
  Стара болка, попила снега.
  Или бялата птица,
  която
  ти забрави...
  Сред чужда земя.
  
  Да изгарям
  в пожара на утрото
  самотата на твойте коси.
  И през тихата есен
  на дните си.
  Да те чакам.
  С последния стих...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Писмо до Левски
  
  Пълзи Наситата,Апостоле...
  По стъпките.
  По пръстите.
  Спотайва се...безпаметна.
  Безбожница.
  Разделя брат.
  На свой и чужд.
  Пред кладата
  на Хляба,Славата.И Кръста...
  ...Пълнеят в тромби.Склерозират
  дните ни.
  А ние в тях,
  олекнали от глухото
  на стрехите,
  по делниците-скринове
  събираме си
  тихомълком
  мляното.
  И скрито тъпчем плявата.
  В душите си...
  Пълзи,проклетница -във костите,
  В косите на годините
  удавени.
  Когато се обричахме -неверници.
  За храмовете в тебе праведни.
  
  -----
  А спират още ...
  малолетни,
  плахи,
  в бяло -
  сърцата ни .
  В черупките на охлюви.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Емигрант
  
   "когато тръгнеш за Итака -
   помни,че пътя е далечен"
  
   Кавафис
  
  
  Помни,че пътя е далечен...
  Оня път,гдето нощем се губи
  зад завоя на твоята болка.
  Оня път -от Беласица сляпа.
  До халищата пъстри на Котел.
  
  Оня път...от гръдта.До дръвника.
  Извървян посред толкоз измяна.
  Ти забрави ли страшната истина
  на кръвта.В разделената вяра...
  
  Две посоки ,
  а всъщност -обятия.
  Този път ни разделя със теб.
  Тук очаква те майка България.
  Там...покръстват измяната.В герб.
  
  Тя,
  душата,не никне от камъка.
  Има корени в родната пръст.
  И потъва в житата .Безпаметна...
  Ослепяла по чуждия кръст.
  
  Как ли нощем се стряскаш.Тревожен.
  Без да знаеш къде си сгрешил.
  А далеко .Назад.Там,край Жеравна,
  още шепнат в съня ти треви...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Спомен за Жеравна
  
  
  Потъмнелите къщи тук пазят
  спомен за късна луна.
  За вълшебните Йовкови думи.
  И една приглушена тъга...
  
  До самотните стрехи на портите.
  Като в приказен свят на дете.
  Спира времето дните,законите.
  Пред честта на стоте домове.
  
  В калдъръма е кръстена вярата.
  Та неверника камък да спре.
  С всеки удар наказва измяната
  Жеравненското топло сърце.
  
  Само българин може да знае
  колко свята е твоята пръст.
  Колко есени тук са жълтели
  пред олтара с църковния кръст.
  
  Само българин може да знае
  как е силна жеравата в теб -
  да обърне на пепел предател.
  Да запали юначни ръце.
  
  Като бисер те крие Балкана.
  В посивели от старост гори.
  От най - кърваво време остана.
  Меч да бъдеш в най-мирните дни.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Послепис
   на едно дете
  
  Хайде,отвори очи!
  Страшното отмина.
  Все така ли
  ще мълчим.
  Помогни ми...помогни ми!
  Някъде
  във теб
  бучи
  старата лавина.
  Помъчи се...помъчи
  Да забравиш.Ще отмине...
  Там ,
  след ъгъла,
  от днес
  ще ме гледат...
  Твоите ръце,очи.
  Ще говорят.
  След раздялата боли.
  (Знам...боли ме...)
  Ти оставаш с мен...
  (нали...),мило мое...
  
  Хайде!
  Отвори очи!
  Прегърни ме!
  Още...още...
  Само ъгъла
  без теб
  във клепача гложди...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Съдба
  / сутрешна сводка/
  
  Какъв сковаващ сън...
  Кръвта попива синьото.
  И тялото
  отвън
  прилича на пустиня,
  посипала следи
  от минали години.
  С отворени уста...
  За още глътка въздух.
  Капан - във този свят.
  И свобода...във онзи...
  Говорил е.Навярно.
  С последната молитва
  прегърнал и нощта...
  Облякъл свойте рани
  в небе за сто живота.
  За огън.
  За любов.
  За път...За топъл поглед...
  Отдавна бил в затвор.
  За болестта си знаел...
  
  Какъв сковаващ сън
  живее там...Накрая.
  В очите спят поточета.
  (Приличат днес на рана.)
  -----
  Написано четливо.С красив и равен почерк:
  "Намерен е клошар.
  На спирка Панорама ".
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Кръговрат
  
  ...И крачиш.
  Дишаш.
  Мериш мрака си.
  В ентропията - еднодневка проста.
  Надеждата,премазана
  под дните ти,
  до късно в теб се гърчи.
  В безтегловност.
  Панелно време.Скърцат масите.
  По тях охранени
  пегасите
  доволно хрупат...
  в хор
  овеса си.
  Тревясал,сам кокетно пърхаш.
  И търсиш място в клоунадата.
  
  Такова време,Господи!
  Държат му още пантите.
  Клатушка сити вратници.
  Пресъхва в глухи кладенци.
  Мухи обслужват
  (мазни са...)
  накацали пегасите.
  И раждат вечно
  себе си.
  По страшно кръвни торници...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Бодилчета
  
  
  1.равновесието - дали чашата е до половина пълна или до половина празна, зависи от гледните точки.
  а/ако гледните точки се слеят -чашата изчезва.Остава само равновесието като чувство;
  б/ако гледните точки се разминат току пред тебе...още е рано.Поръчай втора/чаша,де!/;
  в/ако гледните точки се разминават някъде зад тебе,връщай чашите...
  
  2.ако между началник и подчинен възникне симбиоза/както между Х-мен и Мургина/,тоест- единият помага на другия да се нагуши,резултатът е биологично замърсяване...
  
  3.Ако денят се познаваше от утринта ,нямаше да има Бойко Борисов.
  
  4.Болен здрав носи...или здрав болен носи.Последното е мотото на Здравната каса,ама не съм сигурен вече.Щото не се знае кой е болен.И кой здрав по дефиниция.
  а/производно на това:
   - всички сме пътници;
   -всички сме спасени;
   -всички сме здрави;
   -всички сме болни.
  
  б/нито едно от горните твърдения ..след като си ударил втората ракия;
  
  в/нещата си идват на мястото след третата...ракия.И тогава разбираш,че всичко е в името на народа...И че е дошло време за нови избори.Така ,че не до Третата тръба.А до Третата Ракия...
  
  5.Според Здравната каса болестта е клинична пътека.Преминал ли си по нея ,то ти си:
  -жив,но не здрав;
  -жив и здрав;
  -нито едно от двете...
  
  6.производно от това са нашумелите отговори на въпроса "Как си?":
   -между живите;
  -между здравите.
  И пожеланието "жив и здрав ",което на практика няма смисъл за този,комуто е изречено,защото е дежурен лаф.
  
  7."Да илядиш" е заповед,а не пожелание.
  
  8.За постланите пътища,Ада и добрите намерения не стига един човешки живот.
  
  9.Понякога чувството за обреченост на дадено поколение лети на крилете на свободата и ражда безгрижно трагичните образи след това в българската литература.Тогава подът и се изпълва с пера на пишещите по въпроса...
  
  10."Бъди здрав !" означава да пожелаеш на някого здраве в бъдеще,но не означава че той е такъв в момента на пожеланието.
  -първо производно:
  "Стига здраве в бъдеще време!Искам здраве сега!"...вероятна платформа в областта на здравеопазването на предстоящите избори.;
  -второ производно:
  ако вместо "бъди здрав!" използваш "остани си здрав!" обиждаш люто насрещния...защото откъде знаеш какъв е в момента,а?;
  -трето производно:
  ако обърнеш словореда ,а преди това прибавиш "здрав ли си?,става "Здрав ли си?Здрав бъди!".Пак не става...оня пред тебе направо ще се вкисне/откъде накъде ще ми заповядваш какъв да бъда,санким?!/
  -четвърто производно:
  ако махнеш "здрав" а оставиш"бъди" и "!"...и стане "Бъди!",решаваш въпроса със здравеопазването като цялостна система...най-малко защото му пожелаваш да съществува доколкото и каквото е или ще остане от него...тоест, святкаш с фенерчето на тази дума в тунела на здравното министерство./в по -общ аспект/.
  
  11.Между активната и пасивната творческа личност стои един човешки живот.
  
  12.По въпроса за "последната риза" напоследък има криза в политическата и философската мисъл.И двете отричат да са носили ризи...
  
  13."Кьоркютук пиян"-състояние ,в което изпадаш,ако прочетеш всички стихотворения от последния поетичен конкурс"Вино и жени"...
  
  14.В българските обичаи здравецът е единственото цвете,което те съпровожда през целия живот...
  
  15.Стъпканото е спомен за стъпката като такава.В него липсва преминалият....
  
  16.Ако ,след като се завърнеш от болнично лечение у дома,се почувстваш някак особено,леко ти е,пърхаш с крилете на красивите мисли..и т.н.,то ти със сигурност не си лекуван по клиничната пътека,заради която си влязъл.Или си лекуван от лекар - дезертьор.
  
  17.Машината на времето е елемент от здравната политика на Националната здравно-осигурителна каса.Тя вероятно е стар ,рециклиран модел на Уелс и вече е летяла при Оруел...Тежко им на тези,дето са били изпитатели...
  
  18.Повече от десетилетие в българското здравеопазване се играе странен театър...по неписан текст,но с налично заглавие"Всички сме пътници..."В него:
  -болният е пътник с ЕГН;
  - а болестта му се нарича"клинична пътека";
  - в краят и има пари..неговите и на "здравите";
  -пътуването продължава различно дълго;
  -и има различен край...
  Лекарят превежда пътника,тоест,помага му да извърви пътеката си.
  Накрая и двамата са оздравели.Един от друг.
  
  От което следва ,че Вашият лечител оздравява с Вас много пъти.И пожеланието "Бъди здрав!" не би трябвало да се отнася за него.Може скромното "Бъди!"...
  
  
   -------------
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Там
  
  по Надежда Радулова
  
  Там
  листата са задомили
  безкрая
  и тревите
  танцуват
  на пръсти.Някак...
  в камината на вятъра
  оживяват лица.
  И дървета.
  Там
  един сляп
  почиства в душата ми
  глухите коренища на думите.
  И превързва
  със минало
  раните.От пътеката в мене...за нищото.
  
  Там,където живея сега,
  времето минава на куцокрак,
  А небето е загърнато с клюнове.
  Мравките се готвят да удушат слънцето,
  но пролетта не иска да скрие
  изпраните облаци.
  Само ливадите сгъват четирите си посоки.
  И изтичат всяка вечер в очите ти...Там,
  накъдето отивам
  пчелите обличат новите си дрехи,
  а светулките-новите си сърца.
  И чашата на мрака се превръща в небе.
  ......Прочее,вечността понякога се спира там,
  за да продължи
  с умора,бавно прекосявайки Реката.
  А Лодкарят се усмихва хитро
  Със весла,обърнати нагоре...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Табун
  
  Каква огромна тиха есен...
  Ръми неделята в пръстта.
  А пътят е кафява нишка,
  попила късните стада.
  
  От хълмите надзърта вятър.
  И гали кървави листа.
  С милувка влажна,непозната.
  Копнееща за свобода...
  
  Мъглата шие свойта риза -
  от моите очи си взе.
  С далечен звън нахлу
  у мене
  табунът с летните коне.
  
  И цял,изранен от копита,
  сънят ми спря.В една жена.
  Косите и до днес разплитат
  угасналата тишина.
  
  Каква неделно- тиха вечер...
  Тополи.Мрак.И листопад.
  Знам... летните коне са сенки.
  От речна плачеща върба.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  За Трети март...13 юни,българският идеал,"пиянството на един народ",Соломон Леви и правилният номер ...
  
  На 3 март 1878 година край Сан Стефано граф Игнатиев и Ал.Нелюдов от руска страна и Сафет паша и Садулах бей от турска, подписват мирният договор между Русия и Турция като воюващи страни, който има "предварителен характер".С него се поставя началото на Третата българска държава.Но не и се признава правото на съвоюваща страна,независимо от това ,че е възстанала-Априлското въстание...Страната се задължава да има монархическа институция,да изплаща годишен данък на Турция, да дава правото на Турция да придвижва из пътищата на младата българска държава както и когато си поиска: войски,муниции и продоволствие до отдалечените провинции на запад от България.Признава се също правото на и мюсюлманско население върху имотите в България,изоставени при бягството от руските войски.На всичко отгоре българската държава се задължава да разруши на собствени разноски крепостните укрепления по река дунав...Ратифициран е този договор на 16 март 1878 година и в членовете от 6.ти до11-ти и 19-ти вкл. се съдържат постановленията за България.Съгласно тях тя е автономна държава ,но васална спрямо Турция и в границите и се съдържат всички или почти всички земи от европейската част на Турция ,населени с българи.Българският национален идеал е осъществен!Мизия,Тракия и Македония са в границите на Санстефанска България.На новата карта...Но само на карта...Българите ликуват!Но възторга се сменя бързо с отчаяние.Съгласно постановленията на парижкият мирен договор от 30 март 1856 година всички проблеми на Балканския регион в областта на междудържавните отношения се решават само от Великите сили.Така "прелиминарният"или предварителен Санстефански договор е един прелюд към истинските намерения на Великите сили.И те не закъсняват.По съвет на Бисмарк от Виена мястото на конгреса е преместено в Берлин.Преди това обръщам внимание на един факт,който съзнателно и предубедено принизява ролята на българската войска-опълчението във войната.Според чл.5 от Одринската капитулация на 31.01.1878 година България не е призната за съвоюваща страна.Признати са Русия,Сърбия,Черна гора,Румъния.Така непризнаването на България за съвоюваща страна отнема правото и дори на съвещателен глас,лишава я от правото да участва като страна в конгреса.Тя е принудена само са изслуша решенията на позорния Берлински конгрес ,които едва ли не я изтриват като идентична държава на картата ,а и придават само елемент на географско понятие.А как иначе-Санстефанска България е 173 хиляди квадратни километра- мощна независима страна,стратегически център на Балканите.При това независима. Как така-независима!Я да я накъсаме...И я накъсали-34 хиляди кв.километра-Княжество България и 63 хиляди кв.километра-турски протекторат,васалната на Турция Източна Румелия.И започнали подаръците към Съвоюващите страни: Русия си върнала частта от Бесарабия,отнета с Парижкия договор 1856 година, Сърбия получава земите на така наречените Западни покрайнини,на Гърция подаряват част от Македония,Беломорска Тракия,на Турция-Македония,друго парче от Тракия,на Румъния-една голяма част от Северна Добруджа и териториите около делтата на р.Дунав...Европа на Дизраели и Бисмарк,аристократична ,отегчена от продължилата война и общо взето- недоволна от победата на Русия във военния конфликт с Турция,не желае на Балканите силна независима страна.Трета българска държава,в земите на българската държава от времето на Иван Асен II!!!На никаква цена!Така - от 3 март до 13 юни ...толкова е животът на българският национален идеал за Обединение.Пламъчето му просветва отново в периода на н.т.окупация,окупационните корпуси в Гърция и Македония в териториите ,населявани с българско население,съгласно договорености между немското командване и Борис III...но това е друга тема.
   И така,една държава с велика история, която е била и империя в своето минало,и робска провинция на Турция около 500 години...тази държава,която не позволи на варварите навремето да плячкосат Европа/да си спомним за кан Тервел.../,същата ,която недаром получи свободата си,бе подложена на жестоко ,надменно,пренебрежително отношение от т.н.Велики сили.И на унижението да плаща данък на Турция.
  
   Така умира българският национален идеал- на 13 юни 1878...И не възкръсва дори и след обединението на двете държавици в една.Странно нещо е историята ни- имаме си 3 март-националният ни празник,имаме и деня на Съединението, деня на Независимостта.Имаме и двете национални катастрофи,променили исторически и духовно българина.Имаме може би и трета - тиха ,но също така страшна катастрофа-на прехода,оставила тежки демографски,икономически ,духовни рани върху тялото на нацията.Катастрофа ,изродила от утробата си едно коалиционно правителство с 15-17%подкрепа,работещо в екшън-екипи след всеки пореден доклад на Европейската комисия...от доклад-до доклад...Правителство ,носено от мандата на една етническа партия,с протурски интереси ,битуваща главно поради политическият туризъм на 200 хиляди изселници,по същество политически лумпени,които на 4-5 години докарват с луксозни автобуси от Турция "да се видят с родата".И случайно,ама съвсем случайно,точно в избирателния ден, да зачертаят правилния номер от политическото тото...
  
   Затова , когато празнуваме Освобождението ни на тази велика дата-3 март 1878 година,трябва да помним нейната цена.Да свалим шапка и да се помолим за душите на тези 200 000 воини,паднали жертва за свободата ни,чиито кости газим ...Но и трябва да си припомним думите на Левски за "чиста и свята република".Защото те/от писмата му е видно/ съдържат и българският национален идеал.Така непостижим и днес за българските политици.И така мил на всяко българско сърце...
  
   Защото не сме си даром получили свободата.Извоювали сме я.С кръвта си.Рамо до рамо с руси,финландци,румъни,черногорци,сърби.Защото в нашата история има един чутовен връх-Шипка.И на него -един рид"Орлово гнездо" -светини на България.Напоени с българска кръв - на младата българска войска-Опълчението.И възпети в гениалното стихотворение на Вазов.Думите му плющят и обвиняват и днес .Пораждат трепет и възторг във всяко българско сърце.И зоват за вечна памет на подвига на тези герои.Опълченците,които не позволиха на корпуса на Сюлейман паша да се свърже с обкръжения при Плевен Осман паша.Ако това бе станало,войната щеше да спечели Турция.И жертвите на плеядата мъченици за българската свобода щяха да са всуе...Да,именно те,шепата храбреци обърнаха войната.Тези български левове,които Сюлейман паша/Соломон Леви -истинско име,преподавател по литература в Сорбоната/нарича презрително" шайка гяури"в депеша до турския султан и му съобщава в нарочно писмо до него ,че върхът е превзет...В замяна получил диамантена сабя от султана...А след войната-15 години строг тъмничен затвор,затова че го излъгал...
   И пак си спомням Вазовото "Шипка".Пророческите думи за "синила от бича","следи от теглото"...Имаше един период ,в който децата ни учеха от учебниците си по история за османско присъствие,мирно съжителство,османско владичество...И после-в часовете по литература-за вазовото "Шипка".И беше непонятно защо,как така,откъде "гневът на роба",защо с "камънье и дърве",защо"хвърляйте телата !..."Слушаха те "Шипка" във великолепното изпълнение на Кисимов/от което настръхват косите.../И си задаваха един въпрос ЗАЩО???...След като по учебниците пишеше колко добре сме си били ,колко равни/всички роби-всички равни.../,не е имало това "време разделно".И само понякога,ей така...някоя вдигната глава била отсичана.Ей така!
  
   Заради това само стихотворение Вазов е велик българин.То измива срама от челата и днес...Срама от думите,които четях в учебниците по история на моите деца.То ни връща националното достойнство.
  И днес ,на тази историческа дата-националният ни празник,може би трябва да си зададем въпроса -"накъде отиваме?","Има ли историческа памет в новите поколения след 80-те".И като как да очакваме например от ромчето,казващо се Бирсен Ахмедов или Махмуд Йосков Атанасов да поназнайват нещо за Левски,Ботев,Вазов.За 3-март.И що е то Отечество...
  Или с какво започва Родината/както се казва в една стара руска песен/.Ромчета,родени от 13-15 годишни неграмотни ромки.Или 6-7-мо дете на 25 годишна ромка.Също неграмотна.С турско самосъзнание...И как изобщо да очакваме от една част от това население,което ще стане около два ,два и половина милиона след десетина години да помни и почита 3 март.Да знае поне нещо за националния ни празник,за историята ни.За съдържанието на тази дата... Трудно ми е да си представя това,защото тези млади хора още от малки са съзнателно приобщавани към турско самосъзнание,към чужда религия и вяра.И не носят българското в себе си.Освен българската лична карта...Избягал от Косово учител по литература,понастоящем продавач на семки на един загребски площад,недалеч от Събранието им,преди година ми каза че и ние сме тръгнали по Косовският модел.Дали "етническият модел" не е "Косовският модел"?...
   Какво ми дава Трети март?Дава ми самочувствието на българин,на частица от една народност с велика история.С непобедени бойни знамена.Самочувствие на европеец,не помалко от това на виенчанин,парижанин,берлинчанин,лондончанин...
  А какво провокира в мен?Навярно -горните въпроси...И липсващите засега отговори.Тревогата ни от неясното ни бъдеще като народност,прогнозите за обречеността ни на"претопяване"от демографска катастрофа .Тревогата от безсилието и некадърната политика на цели политически кланове от периода на "прехода"...от това че, дори гласувал,ти подменят вота...от това че,може би бъдещото управление на твоята страна зависи от 200 000 политически туристи с български паспорти,но с турско самосъзнание/сякаш да ни напомнят времето на васална България.../...от това че като нация като че ли се отдалечаваме не само исторически от датата 3 март...Пак си спомних съдържанието на "предварителния"договор от Сан Стефано...
  Всичко това унищожава бавно останалите да кълнят семена на идеала от предните поколения.И без живителната сила на едно младо, исторически грамотно поколение българи,тези семена са обречени да изгният в глинестата почва на обществената деградация...
  
  Дано не се случи! И Бог да пази България!
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Интимо
  
  Откакто много дни от мен те няма...
  Тъгата ми наднича.От ъглите.
  По снимката ти лятото изгаря.
  И вените на пътя в стъпки тичат...
  
  Пианото е само глуха сянка.
  Там капят...в нея
  звуците на мрака.
  Знам...никой не събира светлината,
  остнала в светулките.На прага...
  
  Защото зима е.
  И няма те във тази вечер.
  Осъмнали,прозорците се взират.
  А погледът им сякаш е далечен.
  Но само тебе търси.Да открие.
  
  Откакто много дни от мен те няма.
  И паяжината в очите ми линее.
  Леглото е студено.Като вечност.
  И сякаш зъзне.В стаята от време...
  
  Не се навежда сянката ти .В него.
  И няма глас да шепне...тихо,нежно.
  Косите ми,уплели сън в дъха ти,
  белеят вечер.С твоята безбрежност.
  
  А все очаквам...
  Все към пътя гледам.
  И в тишина превръщам чуждите недели.
  Макар да знам,че всички пътища
  се връщат.
  В началото на всичките раздели...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Март
  
  Подранило,примряло от студа.
  Затворило сърцето си във чашка.
  Кокичето очаква пролетта.
  А тя белее още.В снежна пряспа...
  
  По всички стрехи зимата прибира
  окъсаните дрипи на кожуха.
  А обедният вятър е свирач.
  От хълмите припява на капчука.
  
  И всичко чака пролетта -
  земя,гора,пътека,стряха...
  Стопила лед и самота,
  пресъхва облаци реката.
  
  Дъждът е сякаш минувач,
  подранил с вечерта.В прозореца.
  Разлива пролетния здрач.
  Ромоли тихо...Омагьосва.
  
  И само младата вода,
  попила от капчука вятър,
  превръща в светъл мамещ бряг
  чертите минали на снегопада.
  
  Не бързай,пролет!
  Идвай в мен полека.
  До вчера беше облак,мъртъв цвят.
  Събуждай вени,сетива,пътеки.
  За новите очи на моя свят...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  В памет на един национален герой...и размисли за "Голямото четене"
  
  
  На 1 март 2009 година се навършиха 134 години от смъртта на един велик българин- национален герой на България.Казва се той Моно Петров Сеизмонов.А се е запомнил в народната памет като Отец Матей Преображенски-Миткалото.
  
   Тази светла личност на България е един от стълбовете на Българското Възраждане.Човек с енциклопедични познания за времето си,незаменим съратник и един от тримата най-доверени хора на Дякона Левски.Без неговата помощ Левски не би могъл бързо и успешно да съгради комитетите.Изключително деен, смел и находчив, едновременно книгоразпространител и книгописец, човек на вярата и делото, Отец Матей е едно величаво и достойно име в нашата национална история.И тук се изкушавам да цитирам докрай един текст от книгата на Румяна Николова за Матей Миткалото,който до голяма степен дава представа защо е "забравен"и днес.Думите и болят, бият през лицето и душата.Но са истина...
  
  Той е твърде български, за да задържи вниманието. Ако беше хвърлил расото като Левски, съдбата му щеше да бъде по-иначе оисторена. Но той остана при Бога и Бог остана в него. Няма го нито в читанките, нито в историите. Да беше папищаш, Папата досега хиляди пъти щеше да го обяви я за светец, я за мъченик или поне за блажен. Но той защитава Православието и всичко, на което се е надявал, е да разберат българите тревогите му.
  Приятел и сподвижник на Апостола Васил Левски, легионер заедно с Раковски, съратник с Ангел Кънчев и Стефан Стамболов, като книжовник отче Матея се споменава твърде рядко. А страстните му полемики, отправени към настъпващите още от началото на ХIХ век промени, са сякаш за днешния ден изречени. Думите, изкочили изпод перото на Преображенеца, неподправени и ярки, жегват с правотата си, създават неочаквани асоциации с лутанията на съвременния българин в търсенето на баланса между национална идентичност и глобализация. Защото не от днес ни вземат за аборигени, когато сме си само местни жители. (Румяна Николова)
  
  Роден през октомври 1828 година в Ново село,Великотърновско.На 18 години става послушник в Дряновския манастир и започва своето обучение като духовник.След две години се премества в Преображенския манастир и на 9 април 1848 година,само на 20 години се подстригва за монах и приема името отец Матей.1851-1852 година за първи път пребивава в Света гора.Две години, през които усърдно чете манастирските книги и получава там начало на своето духовно и светско образование.През 1853 година посещава Варна и Тулча.Написва първото си произведение"Книжица малая"- ръкописен сборник с църковни нравоучения.Годините-1861 остава в Света гора.Там усърдно се образова и запален от идеята за "перипетуум мобиле"-вечната машина, опитва да я построи на брега на Егейско море-идеята му да се движи от прилива и отлива на морските вълни/гениално междувпрочем...днес осъществена в приливно-отливните електростанции по брега на Уелс и Англия.../.Изгонен от невежите монаси за това си "сатанинско дело", избягва с лодка на о.Тасос/сам , с една дървена коруба гребе 20 мили в морето...и пристига/.Оттам - в Цариград.Вероятно там са първите му срещи с българските радетели за църковна и политическа независимост...Следват пътувания до Ерусалим, Русия, Бесарабия и Влашко.Тук ще да се е срещнал и с българските емигратни и хъшове.И попил духа на свободата.1862 -в Белград,в състава на Първата българска легия.Предполога се , че бил адютант на самия Раковски.Тук среща Левски.И остава негова "сянка" докрая.Следва го навсякъде в комитетските дела по-късно.В Легията го наричат "капитан Матейче отец".След една година е войвода на хайдушка чета в Западна Стара планина.Води сражения с турските потери и ги побеждава.Към края на август четата се разпада,а отец Матей взема едно старо калугерско расо от Клисурския манастир край Берковица .И тръгва из българско като книжар и проповедник, знахар, билкар, основател на първите земеделски дружества в Българско - многолико и безпримерно и до днес дело.Няма друг такъв възрожденец България!!!Не само помагал на болния, но и орал и засявал нивата му, докато бил на легло.Лекувал го,съветвал го как да сее,кое е полезно за стопанството му.Намерете такъв човек днес!!!
  Имал богат опит от овощарство,градинарство,земеделие още от Бесарабия и Влашко.Създава кооперативна градина в с.Михалци, основава читалища,пътува и дава книги от подвижната си книжарница-каручката или дисагите на магарето...1867-1868 година издава книгите"Молебни канони"и "Притчи Варлаамови".
  А от февруари 1869 е заедно с Апостола-негов най-приближен човек,таен куриер, помага му в създаването на комитетите из Северна България.Това става бързо, защото хората го познават,обичат,вярват на отеца Матея , така както на дякон Левски...През 1870 издава "Защита на православието"-великоленна книга със невероятно съвременно звучене.
  В пролетта на 1871 поема интенданстската дъжност в организирането на въстанието.Неотлъчно е с Левски,среща се с Бачо Киро,Ангел Кънчев.Обикаля основаните комитети, а в края на февруари 1872 основава заедно с Ангел Кънчев революционния комитет в Бяла черква.Таен куриер , разнася от Търново в Ловеч печатни устави на БРЦК и оръжие.А на 21 ноември намира Левски в Стара Загора като специален пратеник на търновския окръжен център и му предава две писма на Каравелов с искане за незабавно обявяване на въстание/спомняте си-тогава Д.Общи е арестуван и започва да издава старателно цялата организация,а Каравелов в паника заповядва въстание.../В края на декември същата година се среща за последно с Левски в Сопот.Тук пътищата на тези двама велики български люде се разделят-единият поема към безсмъртието си , а отец Матей заминава за Белград на 16 януари 1873 през Свищов с кораб по Дунава като пратеник за специални задачи-среща се с Панайот Хитов , Ильо войвода и Каравелов и им предава писмата на търновци./Левски е пред турския съд по същото време .../
   След обесването на Апостола,в началото на май 1873 отец Матей посещава Ловеч,за да изясни обстоятелствата по залавянето на Левски.Отец Матей е известна ,крупна фигура в революционното дело,ползващ се с пълното доверие на външния и вътрешен революционен комитет.Та в Ловеч се среща с поп Кръстьо .И като духовни хора -на вярата - а и като съзаклятници го подвежда под църковна клетва.И вероятно тогава разбира , че поп Кръстьо не е предател...
  
  През цялата 1874 обикаля шуменските и търновски села заедно със Стефан Стамболов -подновява комитетите,създава нови,създава отново революционния комитет в родното си Ново село.И работи върху последната си книга"Кратка ирмология".
  На 1 март, след заболяване от "ухобол"/вероятно остър менингит от отогенен произход/ отец Матей умира внезапно в комитетския хан на родното си Ново село.Така съдбата пожелава да затвори жизнения кръг на този велик българин именно в родното му Ново село.
  
   Книгите, които написал и издал съдържат в себе си предимно църковни потреби, нравоучения, но и в есеистичен вид в книгата си "Защита на православието" повдига въпроси,търсещи отговорите си и днес.Там ни пита той какви сме, кои сме след като си имаме Паисиевата история , а сме народ от человеци-рабове...Ето стихотворението , с което завършва книгата му:
  
  Творче наш Господи и создателю,
  Иисусе Боже избавителю.
  Яви твоята непобедима власт и сила.
  Сокруши на еретиците дързостната сила.
  Тебе викаме на помощ ний,
  Иисусе Боже преблагий.
  Христе царю Боже вышний скоро нам помози,
  Озлоби хищните зверове и ги порази.
  Владико человеколюбче, Ти ги обезчести,
  Един си Ти силен, от нашите места ги изчисти.
  И да се не чуе веч името на зверовете,
  Защото им видяхме веч вкусът на плодовете.
  Горчиви казуваме като пелин,
  Отбягваме от тях и до един.
  Веч със тях никак не се съединяваме,
  А далеч от дружествата им бягаме.
  Радост голяма ще имаме, ако ги сокрушиш,
  Язиците им неми, безгласни ако направиш.
  Милостивий Боже, на небесата Който си,
  Ако ни любиш, помилуй създанието си.
  Творче наш, молим Ти се със умилний глас,
  Твоята благодат изпрати на нас.
  Един си Ти Бог щедър и независтлив,
  И спасител наш благ и всемилостив.
  Преблагий Господи Боже наш вишний,
  Един си ти крепкосилний и страшний.
  Ти със Твоята всесилна и крепка десница,
  Разпрасни противниците със една люсница.
  О, Христе Иисусе, смили се за нас,
  Вижд нашето смирение и помилуй нас.
  Амин."
  Акростихът е недвусмислен - "Тия стихове изговаря Матей Петров"...
  
  
  И едно стихотворение - завет към младите е оставил отецът.Стихът му е толкова актуален,сякаш се отнася за днес...А може би именно за днешното разпътно време се отнася.Непреходни са думите в него.Ето стиха :
  
  За всяко нещо човек се надее.
  Докат младост йоще в него владее.
  А когато замине младостта.
  И започне да пристига старостта.
  Тогава сичко почне от сърдце да истива,
  Защото веки на свършок живот отива.
  И ни са старай веч нови науки да учи,
  Ако ще би от тях и с кола имот да получи.
  Заради това, възлюблени дети,
  Учете се докат сте во млади лети,
  Докат йоще вас владее младост,
  Чи като пристигне старост,
  Тогава да не ви е жалост.
  Прозорливостта му, способността му да гледа напред -в бъдното, личаща от написаните книги , отреждат на тази свободна личност една от главните роли както на българското Възраждане,така и на българската революция.Защото при него слово и дело са едно .Доказва го целият му величав живот.
  И така, пред нас застава една личност от предосвобожденска България,личност свободна, дух изобретателен, с енциклопедични познания.Основател на първите български земеделски стопанства и градинарски кооперативи, създал първата подвижна българска книжарница, писател, основател на читалища, постановчик на пиеси, основавал с Левски комитетите, таен пратеник, специален съветник, душеприказчик и лечител на бедния български народ ...Където и да идел отец Матей, подобно на Апостола , всеки го познавал и вярвал на думите му.Защото бил свободен човек.И виждал в бъдещето...
  Защо пиша всичко това днес...Като гледам рекламите на най-големите ни телевизии:"Голямото четене","Голямото писане"и КОЯ ДА БЪДЕ КНИГАТА НА БЪЛГАРИТЕ...по същество изкопирани от ВВС и протичащи твърде изкуствено и формално...
  А не се сетиха за отец Матея...
  И не започнаха тази , иначе добра идея от чисто българското начало-от отец Матей Преображенски-Миткалото.И се питам пак, пишейки-дали изобщо в тези телевизии са си направили труда да прочетат , че го е имало...Защото "Голямото четене"всъщност започва от него. И Още нещо-копирайки чужда програма, не обидихме ли за пореден път собствената си история и тази светла личност от небосклона на българското възраждане?
  П.С. Авторът на тези редове е ползвал хронологията за живота на отец Матей от книгата на Илия Пехливанов "Преображения Матееви".
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Река
  
  Вече никой не знае
  накъде е домът и...
  Как от нощите криех
  за нея.И колко следи съм потулил...
  Сам да стигна брега...посребрял.
  Зад завоя.
  Там,където в съня ми
  отсядат върбите.
  
  Вече никой не помни
  при кого е отишла...
  Или колко звезди
  са превърнали в нея
  свойте меки сребристи тела
  в бели птици.
  Само още брега в мен я чака...
  Копнеещ.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Щурче
  
  Пътува в мен мелодията твоя
  през тихата пътека на нощта.
  Ръкойка звуци от тревите млади
  събира моята душа.
  И всяка вечер ожъдняла,
  очакваща,
  опита до възбог...
  Потъва цяла с твойта песен.
  В житата на съня дълбок.
  Сънува там - сама и лека-
  как твоите простички трели
  и детството
  надничат в нея.
  През процепите на звезди...
  
  Пътуваш в мене...До дълбока есен.
  И свириш,за да събера живот.
  А после от паничката на зимата
  петачета угасват песните.
  И спомена за лятната любов...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Импресия
  
  Падна мрак.
  И премаза гласът на врабците.
  Там,по белите дрехи
  на вишните спря.
  От цветчетата нежни като мъниста
  низа своят гердан вечерта.
  Глухо блъсна прозорците вятъра.
  После припна в кълбо...
  След дъжда.
  Разпиля се със смях из ливадите.
  В подранилата млада трева.
  
  Като нощен пазач е луната.
  Прежълтяла и кръгла...Клечи.
  Над последната стряха...Оттатък
  избелелите нощем върби.
  
  А в капчуците пее...не спира.
  Нощна,пролетна,жива вода.
  И събужда поточето зимно.
  В самотата на преспата сняг...
  
  
  Спомен за един път
  
  Валяло е нощес.
  Зелено.Тихо.
  Просъница от вятър, дъжд и студ.
  По стария родопски път
  едреят локви.
  И ручеи вода от тях кървят.
  Като в строшено огледало
  аз виждам късчето небе.
  А зимната пътека гърчи тяло...
  В зелено,мокро,пролетно лице
  потъва нощната дъбрава.
  И бряг, и брод е моето сърце...
  
  Как лъха от отиващата зима.
  На ледени капчуци.И лица.
  Помилвани от спрялото и време,
  ще издължат ли думите дълга...
  
  Или ще паднат в тишината
  на праведния хорски мрак.
  И пролетния дързък вятър
  ще блъсне листите в снега...
  
  И аз и ти ще сме безлики.
  Пред късчето небе на пролетта.
  И бряг,и брод надолу...
  край върбите...
  ще търси друга
  нечия душа.
  Тогава ще забравим пътя,
  по който младата вода
  като в строшено огледало
  разделяше за нас света.
  
  ...Потънал в грак,
  белее хоризонта.
  А старият родопски път мълчи.
  Но още жив,
  пресича синевата.
  От моите до твоите очи.
  
  
  
  
  
  Кръговрат
  
  
  Вън,
  на пейката време,
  гърба си обляга...
  Моят днешен живот
  на слепец.
  Може утре ръката си
  пак да протягам.
  Като просяк ,останал
  без хляб...
  
  Но дори да е края...
  Но дори да е глуха пътека.
  От най-тъжната есен,
  била на света.
  А светът да е сам. И изпъден от рая.
  В край пустинен.Без капка вода.
  Мойта сляпа ръка
  пак звезда ще открие.
  И ще светне началото в мен...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Сетивно
  
  Бавно идваш...С тръпката нощем
  по лятото.
  В слънчев лъч... през косите оплела дъжда.
  От крилото на птицата будиш вятъра.
  И обличаш с дъха му света.
  
  Аз не зная все още какво си.
  Но усещам дъха ти зелен.
  Тъмноока.Зад вишната...боса.
  Бавно идваш...С пътеката в мен.
  
  Побеляла от цвят.
  Или в детска усмивка.
  С пълни шепи от жива вода.
  Губя всички пътеки нататък.
  Оживява в стиха ми една...
  
  Бавно идваш...С мъглата.
  И песните южни на птиците.
  В капки утринен дъжд по ръба на стъклото.
  С песента на студения вятър,
  осъмнал по жиците.
  Или стръкче зелено и жълто
  в следобеда...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  пейзаж
  
  Два летни силуета от мечти.
  И две преплетени ръце до късно...
  Как искам да се върна в този стих.
  И времето от него да не пускам.
  
  Луната е окъпала брега.
  Там...нещо шепне на реката.
  От тъмното приижда летен хлад.
  И стихва в гънките на вятъра.
  
  Два меки силуета сме сега.
  Две сенки в тялото на мрака.
  Зад хълмите надникна есента.
  И в птиче някакво изплака.
  
  Когато си отида някой ден.
  С пресъхнали криле на прага.
  В пътека ще ме облече
  и в стъпки ще ме скрие ятото.
  
  И този миг ще бъде мой.
  И тези две ръце от мрака.
  Ще пълнят зимния покой.
  С надеждата за ново лято...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Преди...
  
  Смалява се денят...
  От стръмнината
  повлича в мен
  скала. И тъмнина.
  Стопено слънце пали свещи.
  В камъка.
  И тръпне омагьосана нощта.
  
  Смалявам се,
  потънал сред житата.
  В очите ми ръкойката звезди
  попива самотата на водата.
  Реката се възнася до зори...
  В коритото и дреме само вятъра.
  И бог отбива своите пастири.
  Наволя да пасат стадата му.
  
  ...Познатата пътека - за обратно.
  В загубени по детството следи.
  Завой от пътя - за нататък...
  Там времето назад върви.
  
  Познатата пътека...И мъглата,
  облякла нощем твоите мечти.
  И птиците,осъмнали в житата.
  Преди към себе си да полетиш...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Говори ми...
  
  
  
  Говори ми...
  По- високо... Говори ми!
  Че сърцето в мен
  е мъничка камбана.
  И не чувам
  твоята молитва.
  А лицето- плакал облак...
  Диша.
  Над молитвеника
  (твоя поглед).
  Говори ми.
  Още... говори ми...
   Привечер
  свещица ще запали
  залезът
  от моята надежда.
  В мен
  пресипнала от бързеи.
  И дъбрави.
  Ще ме кръсти.
  Или -
   ще угасвам.
  Говори ми, мила...
  Говори ми!
  
   2
  
  Ако облакът
  преспи в полето,
  а камбаната
  отлитне
  с вятър,
  през нощта ще се
   прелисти
  в книга
  погледът ти,
  пълен с водорасли.
  Само
  пясъчните стъпки
   край водата
  ще са в тялото ти
  сенки.Отлетели с болно ято.
  Ще ме гледат плахо.
  Денем.
  През очи на нощна птица.
  С полет подранила.
  В зима.
  Или в закъсняло лято...
   3
  Говори ми, Обич!
  Говори ми.
  Аз до дъно ще напия
  синева от твоите думи.
  В някой ручей
  ще прекръстя дните
  с двете в мен
  заплакали
  свещици.
  Нощем ще ги пазя
  в кръста -
  залези в един удавен...
  ( а сърцето е камбана,
  щом се гони още с вятър).
  
   4
  Говори в мен...
   Говори ми!
  Името ти спи бездомно
  (или още в мене скита).
  Като огън - в стара църква.
  Некръщаван от молитви.
  Говори в мен... Говори ми!
  
  Неповярвалият обич
  (скрил е някъде
   в съня си
  стих от топлото ти име)
  в стъпките на непознати.
  Или в твоето "обичам".
  Говори ми... говори ми...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Еротикон
  
  
  Два хълма-
  мраморни желания.
  Два хълма,
   сътворени голи.
  Завършващи със тъмни,
  плътни ареоли.
   Окъпани
  в дъха ми
  нощем.
  Запалени.
  Любовно топли...
  Люлеят в моите очи
  до изнемога
  дълбоки пропасти
  от страст
  и болка...
  Аз между тяхната омара
  потичам
  по пътеката
  надолу...
  Като в съня си лъкатуша,
  пораснал
  във желание
  за ручей.
  Достигнал извора
  по нея,
  задълго жадно, властно
   пия.
  
  
  
  
  Осъмнал
  в неговата течност.
  Разтворил тяло, дух. И име...
  Окъпан в топлата коприна,
  на двата хълма във греха-
  Един,
   във себе си заминал.
  Един пристигнал.
   В любовта...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Дъжд
  
  
  Мократа жена...
  Върви срещу мен.
  Грее в греха.
  Грее в дъжда ми.
  В капките страст.
  Влажна...Потекла.
  Нощна река.
  В долината си нежност...
  
  Бавно. Без дъх.
  Разтварям дъгите.
  На пояса речен.
  Къпя я в сън...
  От синевата и
  в две пълнолуния
  стихвам...Обречен.
  
  Ралото в мен
  дълго потъва.
  В речния мъх.
  В стръмното дъно.
  Гали коприната.
  Нежно огъва.
  Двата и свода.
  До късно ги къпе...
  
  ----
  Сянка от сън.
  Тихо порязва.
  Края на стон.
  Дъх.
  Или залез...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Късен стих
  
  ...Такава пролетна луна.
  Тополите са жълти свещи.
  В запалената лунна самота
  умират думи.Или вещи...
  
  Осъмнал във едно сърце.
  Или убит в съня на вятър.
  Дотътрям сянка и лице
  Като прогонен.В друго блато...
  
  По стълбите на паметта
  едрее капка Вчера.
  Отлъчил в нея стих.
  И знак.
  Зимувам.
  Днес зачеркнал...
  
  Навън е труден послеслов.
  От глина е небето.
  Потичам - сянка от живот.
  Или съм в теб
  Ловецът...
  
  
  
  
  
  
  
   Сън за пролет
  
  Луната капе-
  нейде
  из бръшляните.
  На лунни сенки.
  Или светлина.
  По тази вишна
  (в мен забравена)
  луната как се наваля...
  
  Осъмнаха пътеките
  към нея-
  във млечен прах.
  Следи.
  И тишина.
  Със лунно- бялата си дреха
  живееш в мене...непорасла.
  Или
  на вишната
  в цвета...
  
  Не съмвай,Пролет!
  И не се разлиствай още...
  Обичам да те гледам
  как растеш.
  Тъй тръпнеща и чиста нощем.
  От пъпка нежност.И копнеж.
  Посяла в мен
  и вик, и стих за вяра.
  Обичам да те гледам непорасла.
  И в тъмното на този свят
  да ме опива бялото ти тяло.
  С дъха на сън.По вишна.
  И луна...
  
  
  
  
  
  
  Посоки
  
  Рисувай този бряг...
  На север от Приморско.
  На листа ти
  ще каца уморено
  вятърът.
  И писъка на чайките
  ще те отнася
  навътре...В утрото на твоя залив.
  
  Назад, далеко вляво
  ще останат
  две линии от уличките тихи.
  С напъпилите есенни смокини.
  И къщи, във които няма никой...
  
  Чадърите по листа ти
  ще бързат,
  понесли залез в летните си ризи.
  Морето ще прелива
  в сиво-синьо.
  И ще угасва по вълните
  бризът.
  
  А ти, загърбил погледи и думи,
  ще бъдеш сам,
  събрал в брега на листа
  око от риба, люспа слънце.
  И лодка, идваща от изток...
  
  Рисувай този бряг, рисувай...
  скалите в нощната му пазва.
  Знам, приказката от боите
  синът ти утре ще разказва.
  На всички дни
  между морето. И вечната черта
  на хоризонта.
  В една луна ...такава топла...
  На север спряла от Приморско.
  
  
  
  
  
  
  
  
  ПРОГРАМА
  
  Заключи се зад девет земи.
  До сърцето си никой не пускай.
  Ти прескъпо за всичко плати -
  нямаш грам неоплюти чувства...
  
  Насочи любовта си добре.
  Не тъгувай за нищо,
  което
  може утре във миг да умре-
  този свят
  е заченат от плесен...
  
  Полети към посока и цел.
  Без да вярваш на клетви и сълзи.
  Като точно изпратен шрапнел
  да взривиш небесата -побързай!
  
  -----
  А когато смъртта закръжи,
  прибери си крилете. И падай!
  Непотребен.
  През скръб. И лъжи.
  През душите, задръстили рая...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Ноктюрно
  
  В сърцето ми
  порасна песен.
  Разлисти се и се отрони.
  А нощем
  лунните ракити
  повиват я.
  Сред мъх и клони.
  
  Сънува тази вечер Нея.
  Косите и, разсънен водопад.
  Пулсират вените.
  Усещам че живея.
  В гласа на нощната трева.
  
  
  Такава чудна нощ не зная -
  от оживели тихи дни.
  Ела и съблечи безкрая...
  а после в мене остани.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пътеката...
  
  Намръщен, сит...и уморен.
  Светът край мен се разминава.
  Някак.
  На свечеряване оставам тих...Смирен.
  С очи, завързани
  за мрака.
  
  Пътека, сякаш без лице.
  Написана от сиви дни...еднаква.
  Пътека, хукнала във мен...
  Напряко.
  През сърцето ми...нататък.
  
  И име нямаше.
  И образ.
  Бе сълза.
  Листо от спомен
  за среднощен вятър.
  Последна спирка,
  сгушена в ръжта
  на някакво случайно лято.
  
  Потъна като лъч.
  В нощта.
  Тя, скитницата боса в мойта памет.
  А днес блести.
  В сълза от теб -
  следа по израненото ми тяло...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Ин-ян
  
  Какво си ти...
  Измислен сън. Или реалност.
  Какво ти взех, живот.
  Или какво ти дадох...
  Длъжник ли съм
  на дните ти във мене.
  Пред теб стоях ли прав.
  И бях ли на колене...
  
  Разделял ли съм слепи.
  Събирал ли съм зрящи.
  В пътека с битието.
  На някой. Или нещо...
  Така си се прицелил
  (с патрон в цевта е лесно...)
  живот на думи, вещи.
  На свестни. И несвестни...
  
  Ще продължиш ли утре
  огнището си в мене.
  Отвън нали си пясък.
  И стъкленица време...
  Вратите съм отключил,
  та земната ми вяра
  от тука да си тръгне.
  Със виното. И хляба...
  
  Какво ти взех...
  Не знам какво ти дадох...
  Длъжник
  или лихвар съм бил във теб.
  Отворена врата. И път за ада.
  Населен с мъртви
  или живи
  гласове...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Присмехулник
  
  Днес съм присмехулник -
  в твоите очи
  светулки сбирам.
  Дъжд от пролетта -
  разсипвам по ръцете ти
  листата живи.
  Като вятърът
  зад стар комин
  заничам.
  От косите
  да избяга
  зимата...
  
  Само погледът ми пак
  (след твоето"обичам")
  ще подхвърля
  на вечерните върби
   закачки.
  А на утрото,
  доплувал в теб...притихнал.
  В хоризонта на едно мълчание.
  Моят бряг
  ще те докосва
  цялата.
  С пяна, сън...и пролетно желание.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Релация
  
  В едно и също време,
  но различно -
  ръката ти
  със моята
  разминах.
  В едно и също време,
  но различно -
  докоснахме се ...
  две селения
  на моето
  и твоето
  "обичам".
  
  В едно и също време ,
  но различно -
  очаквахме със тебе
  утрото.
  В косите залези
  заничаха.
  И къпеха светулки
  устните...
  В едно и също време,
  но различно -
  потегли
  моят път.
  И твоя.
  .....
  Утре.
  Някъде.
  В съня ни.
  Неприлично.
  Ще намига
  (само в нас...)
  завоят.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Изход
  
   в памет на поета Георги Спасов
  
  Накрая на света,
   където свършват
  всички празници.
  И само леденият вятър
  замеря в теб
  следи от слънцето.
  Остава Словото, приятелю.
  Остава то.
  Единствено.
  Накрая...
  Накрая на брега,
  където свършва
  ехидната усмивка на морето.
  И лятото отплува тихо
  във всичките сезони
  от лицето ти. А само
  вечерна мъгла
  простира плаща си
  над залива. Остава
  Словото -
  единствен изпращач
  до тебе.
  Накрая на нощта,
  в която земните вълшебства
  са повили
  и твоята луна
  като дете
  без детство...
  А само в теб живее
  глухото мълчание,
  осъмнало
  по нечия надежда -
  оставаш
  в Словото единствено
  прогледнал.
  
  
  
  Накрая
  на събуденото Време,
  когато в пясъчния конус
  поникват първите лъчи
  от твоето залязло слънце...
  А в теб душата храни памет. Остава
  само Словото,
  зарито в песъчинките
  очакване...Накрая на света,
  където свършват стъпките, приятелю...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Разговор
  
  
  Премахни я стената...
  Нека сенките падат.
  Тази вечер съм капнал.
  От самота.
  Оздравяха надеждите -
  преболяха от светлото.
  Ей ме, жив съм. И празен.
  В една слепота...
  
  Премахни я ...стената.
  Онзи пролетен вятър
  нека в прага да блъсне
  живота ми пак.
  Остави да откъснат
  там...бездомните ангели
  свойте есенно - сиви пера.
  
  Премахни я...проклета...
  Поболях се от обич.
  Тук, зад живия в мен катинар.
  Прегърни ме в средата
  на тази пътека,
  че отдавна превали нощта...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Писмо
  
  Ще бъда сън.
  Стена от сянка.
  Изсъхнала пътека
  през очите.
  Дори в нощта
  да те изгубя,
  следа от мен
  ще те дочака.
  В ръба на жаждата ти
  скрита...
  
  С най-лекия ветрец
  ще те докосвам.
  С крайпътно цвете.
  Или стръкче нежност.
  С внезапно спрели
  във сърцето
  зелени пролетни копнежи.
  
  Но в теб е сиво.
  И студено.
  Дели ни ледена кора
  от преживяно заедно време.
  Изминат път...дели ни.
  И една гора,
  в която хорските пътеки
  лика на болката
  браздят.
  
  А в теб е зима.
  И навярно
  от думи наваля
  снега...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Тя
  
   "...и запомни:душата бръчки няма!"
   Мадлен Алгафари
  
  Тя е брегът. И вълната.
  Тихият шепот на листите.
  Късното ехо в съня ми. Или
  прегръдка изстинала...
  
  Минало в мене. И бъдеще.
  Въздух. И птица...Сбогуване.
  Късният дъжд зад очите ми.
  Гара, в нощта презимувала.
  
  Тя ме убива. Полека...
  С нишка любов. С камък вечност.
  В струйката пясък от шепите -
  близка...И толкоз далечна.
  
  Не ме отминавай, лудетино!
  Остани там, на хълма . С мечтите.
  Тях прекосявай. В очите ми.
  С късния сън на липите...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Съд
  
  Осъди я...В тебе.
  Жива да бъде заровена.
  И почна с дни и нощи
  да я закопаваш.
  В тъмното у теб. А тя се мяташе.
  Сама. Забравена.
  И стискаха очите и
  съня ти...
  
  Така обречен. Стар.
  Неизлечимо болен.
  Животът те пресече.
  Като нива.
  По синурите,
  днес наболи,
  кървят годините от минало.
  
  А в теб е Тя. Осъдена.
  Но жива...
  Дори по-жива от самия теб.
  Една отдавна твоя истина.
  И брод. До следващия ден...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Картина
  
  Ще те срещам...понякога.
  В зимен път. Във листо от забравена есен.
  Ще ми бъдеш и вятър. И сън.
  Скрил от другите нашата песен.
  
  Ще откривам в дъха на липа
  колко нежни са твоите устни.
  Всяка утрин ще пали. С нощта.
  Самотата на моите чувства.
  
  А зад нас ще играят деца.
  С парцаливата дреха на вятъра.
  И в очите им вместо дъга
  ще наднича събудено лятото...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Амнезия
  
  В такава нежна пролет
  те видях.
  Ти бе дошла
  от приказките цяла.
  Дочаках те, докоснал сън . Мечта.
  Или живях. Във младото ти тяло...
  Там, дето вятърът трепти.
  В зелените коси на самотата.
  И гали твоите следи.
  По нощницата на тревата.
  Такава нежна пролет беше в мен...
  но повече не мога да си спомня.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Стопява се...
  
  
  Стопява се капчукът.
  И пълзи.
  В студените сълзи
  на тази зима.
  В лицето на забравен ден.
  В захвърлена следа.
  От име...
  
  Реката на надеждата
  прелива.
  От слънчевите бели стрехи.
  А леденият път кърви.
  С дъха на зима
  в бреговете...
  
  Стопява се капчукът. И пълзи.
  В лицето ти - забравен ден.
  И зима...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  белег
  
  Белег по рождение
  е тази нощ,
  останала сама
  в очите ти.
  И снегът е същият - гори
  думите ми,
  в него скрити...
  
  Няма цвят
  и звук света.
  Няма мирис.
  И насита.
  Заблуден. С една следа.
  Тихо спи. У теб. В косите.
  
  Мое ничие момиче
  в тази нощ.
  Или спомен
  за цвета презрял
  на лятото.
  Странникът у мене разпозна.
  Окова го в стъпки
  по тревата.
  
  Белег по рождение...Горят
  сухи, зли, забравени години.
  В две очи съблече есента
  всички мигове от синьото...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Описание
  
  На другия край
  на пътя, където
  небето е разтребено
  от мечти.
  А птиците са уморени пътници,
  скрили в телата си
  слънце.
  Където вятърът е счупил дъгата.
  И малки сребърни сфери
  живеят в прозорците
  на изоставения ми ден...
  
  На другия край на погледа.
  В този сън, където
  лятото е по риза.
  И пресича на пръсти
  нечие утро.
  
  Там...въздухът те грабва.
  От нощта.
  И изчезваш по следите и.
  Зад прага.
  Аз съм само в тишината
  на кръвта.
  Твоя дреха от любов.
  И твоя сянка...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Позиция
  
   " C" est la vie, такъв е животът,
   всеки със своята участ."
   Богдана Зидарова
  
  
  C" est la vie ,
  май че сбъркахме в нещо.
  Провинихме се. Или някъде
  пална дяволът клечката
  в нас. И отвърна се Бога.
  
  C" est la vie, загрубяха душите ни
  като дреха непрана.
  Щом затрупахме в себе си
  всички небесни дарове.
  
  C" est la vie, сутрин с доза кафе
  делнично спорим. После
  весело подминаваме просяка
  в себе си. И денят му подритваме.
  И ръката протегната още...
  А пък Оня бил Божият син.
  Бил доведен. Отгоре.
  И очаквал ...Очаквал
  да отместим
  плочата.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Илюзия
  
  Съвестта е старица
  и се буди по никое време.
  Тропа с чехлите.
  Мери стъпки с бастуна си черен.
  Къса тихо щастливите мигове
  и ги хвърля през рамо.
  Всяка сутрин допива
  във тебе кафето...
  
  Денем скита...дълбае -
  ни глуха, ни сляпа.
  Нещо търси в душата ти...
  чисто, навярно.
  Съвестта е молитвата,
  от която си бягал.
  Неизказана в тебе,
  но винаги вярната...
  
  Тя не ходи във храма.
  И светци не почита -
  бяла птица
  сред паяжината на съня ти.
  Няма час за събуждане
  и не ще те попита
  щом реши да ти стане убиец...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Измислица
  
  Дебне някой в очите -
  невидим, нечут.
  Като сън, изпълзял
  от дълбокото.
  Цяла вечност в душата вали.
  И дъждът е изтрил
  на лицата посоките...
  
  Бял и праведен сякаш,
  къса вени студа.
  И животът потича. Нанякъде.
  Странник - тъмен, отречен...и зъл
  за света - в мен
  повлича крака самотата...
  
  В този мрак е мастилото...Зная.
  Пълзи. По ръцете ми.
  В сянка от вярата.
  А отнякъде , сприхав
  и цял във сълзи,
  е доприпкал за пролет
  вятърът...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Страх
  
  Има друг някой
  във тази душа.
  Оцелял от следата на времето.
  Денем тича, щом тръгна.
  Нощем сяда, щом спра.
  И занича от упор. В лицето...
  
  Цял настръхнал, души ме...
  Как дебне в нощта
  някак мислите в мен
  да си скрие.
  И тогава, надянал една суета,
  с костелива ръка в мене пие...
  
  Двама пак се изправяме...
  аз и страха. И растат оживели заканите.
  В разделени реки. Или късни ята.
  В недокоснати живи длани.
  Помежду ни застанала
  се протяга смъртта.
  Като знак за едно обещание.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  накрая
  
  
  Остана само тишината...
  Изгубиха се сенките
  и гласовете на щурците.
  Не ме докосва с рамо
  вятъра.
  Нито добрия. Нито лошия...
  
  А беше с мирис на иглика
  лятото. Най-синьото...
  най - приказното лято.
  Без дъх потичат в мене
  дните му. Като лица покрай ограда...
  
  Обръщам поглед,
  а назад е пясък.
  Ни звук, ни шепот
  на дъбрава.
  Съвсем като насън, при никого,
  следата на деня ме отминава...
  
  Мълчат стените,
  а сред сенките
  живеят скрити южни нощи.
  Убежища за всички спомени.
  И на добрите.
  И на лошите...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  рисунка по памет
  
  Само това да си спомня,
  тогава...когато
  погледът побелее.
  И в онова ничие
  земно лято
  тръгне
  по пътя надолу
  върбата...
  
  Само това - преди бялото
  да засипе на дните ми
  стрехите.
  И преди да притихне света
  във душата зелена
  на цветето...
  
  И преди да потегли реката.
  По тъмно. Сама. Към лицето ми.
  Бяла. Стъклена. С късче лед.
  От съня под сърцето...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  спомен от една картина
  
  Всяка нощ с топли устни
  разравям сънят ти...не спирам.
  Разпусни си косите, любима,
  за да слезе реката по тях.
  И деня да ми носи името.
  С още млада и силна вода.
  С още пролет след зимата...
  
  В теб са белите дни,
  като забравени хапки от нафора.
  Цяла вечност преспали честити.
  До слънцето.
  Там...забравили времето.
  Далечни. И ситни. Еднакви.
  Сякаш дъски от оградата вечна
  изтръгнати...
  
  Там са белите дни...
  В тях ще скрия мига си
  откраднато щастие,
  непотребните никому
  стрехи от болка и пътища;
  думи - погледи,
  окъсняло в сърцето причастие.
  В тази ракла без дъно
  и тежки ключове...
  
  А лицето ми,
  излежало своята зимна присъда,
  ще заскита напролет отново. По вятъра.
  Нейде там - между ръба на снега и ручея.
  Нейде там... Между бялото. И безкрая.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  посока
  
  
  Ден по ден
  придърпват тялото -
  преболели пътеки, безименни.
  И изтича по вените
  пясъкът.
  Все надолу...Към празната половина.
  
  Отлетяха и сенки. И сънища.
  Бързо бягаха - ветрове ненаситни.
  Оцелели следи (за завръщане)
  в мен пресичат на думите
  билото.
  (И потъва безшумно небето ми.
  Все надолу - в тъмната половина...)
  
  Не по мярка...скъсиха се нощите.
  Като ивица сняг - от тревата.
  Избелели, надиплени...съхнат.
  Потопили и слънце. И вятър.
  
  Все размервам в очите остатъка.
  Още път...или само минало.
  Там, надолу поемат следите -
  сякаш в другата половина...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Усещане
  
  
  Къде си в мен...
  Уж страдам,
  а не ме боли.
  И в нощите си викам
  твоето име.
  А няма глас...
  Отсреща само дим.
  И стъпки...стъпки в път
  отминал.
  До кръв охлузих
  дните си назад.
  А болка няма. И следа по мене.
  Отвън заспива бавно
  моят град.
  Отвътре - самота стаена...
  
  Куцука вятър
  в мокрия перваз.
  Отнякъде присветна мрака.
  Дъждът повтаря твоя глас.
  Но аз не чувам думите му сякаш.
  
  Къде си в мен...
  Забравено лице
  от капките в прозореца
  потича.
  Нощта живее.
  В моя ден.
  С писмата на един обичал...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  пантомима
  
  Все по-дълбоко,
  по-дълбоко...
  По -дълбоко.
  С премръзнали пръсти
  разделям съня си.
  В него ще хвърля
  на деня белезниците.
  И ехидния смях
  от една стара ризница.
  
  Все по-дълбоко...Изтеглям нагоре
  парчетата болка,
  напразно говорене,
  остатъка думи,
  спестени навремето.
  Ръждясали. Груби.
  Без тяло и корени...
  
  Настръхнали буци,
  препречили дъното...Все по-дълбоко...
  И все на разсъмване.
  До първата глътка е спряло времето.
  Оттатък извора. Прелива. В тъмното...
  
  Дълбая...По долния път
  дали ще се върна...
  Където олеква душата от дългото скитане.
  И ляга на дъното - пъстра талига обърната.
  Пълна с минали дни.
  Или пълна с Отвъдното...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Стена
  
  Благодаря ти, че съм прокълнат.
  Със теб...И ден, и нощ
  в душата си те нося.
  Стена на моите грехове.
  Или на моите въпроси...
  
  Ти знаеш - не изпитвам страх.
  Без дати в мен са всички календари.
  Разделяй...Направи на прах...
  Или на пепел.
  Спомени. И вяра.
  
  Към теб отвежда всеки път.
  Преполовявам твоето тяло.
  Далече, в утрешната смърт,
  за мене
  ти ще си безкраят...
  
  Благодаря ти, че ме прокълна
  с измамното чистилище на думите.
  Изчезвам с тях. В една зора.
  Или прохождам.
  В новолуния...
  
  Но винаги ще бъда в теб.
  Неделната ти сянка тъй облякъл.
  Готов за делничния словоред.
  И утрешната смърт на самотата...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Дъжд
  
  Пролет.
  Тъмно.
  И вали.
  От 7.
  В тялото
  подгизнало
  на мрака.
  С думи
  някой пълни
  драскотините
  от лицето на луната.
  
  В чантата си крие път.
  И песен.
  И забравен сърп
  от чуждо лято.
  Пролет.
  Тъмно...
  Как вали без тебе.
  В тялото
  подгизнало.
  От чакане...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Няколко...
  
  Няколко тъмни квадратчета.
  В пода.
  Къс миризма
  от неделна любов.
  Няколко стиха - в далечния ъгъл.
  Малко сълзи...Уморен послеслов.
  
  Няколко ивици думи
  помежду ни.
  В късните сенки живот.
  Пауза в мозъка -
  като след любене.
  Или петно от вино...
  
  Още смърт...Бърза. (Навярно от думите.)
  Като ревнив послеслов.
  С няколко тънки парченца безумие.
  В късче неделна любов...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Позиция
  
   По Иван Динков
  
  Пролетно.
  Стихове.
  Сън по момичета.
  Шлифери.
  Поздрави.
  Кал.
  Въздухът вие.
  От новите можещи.
  В чувствата - зимна печал.
  
  Пролетно.
  Стихове.
  Като къртичини.
  Светли момичета.
  С обич.
  Обичани.
  Някак си...мухъл
  до сиво в душите.
  Кръстят се хорица.
  Живи са...живи са!
  
  В гладните подлези-
  сенки от стръкчета.
  Боцкат очите-
  за милостиня.
  Общи.
  Под линия.
  С думи пред зъбите.
  Крачим послушно.
  По старите линии...
  
  Пролетни стихове.
  Пресни. С къртичини.
  В помени.
  В поздрави
  с дъх на метличина.
  Някъде къпят в хоругви
  песните.
  Сенки от минало.
  Или от есен...
  
  
  
  
  Утринен дъжд
  
  Дъждът куцука
  между крачките -
  наивник с памет за дъга.
  Подритва тялото прозрачно
  смеха на нощната тълпа.
  
  Ръцете се докосват. В песен.
  От пламнали, очаквани слова.
  А този дъжд е многоточие.
  И никнат дните между тях...
  
  Наоколо линее здрачът,
  изтрил последната следа.
  Една звезда се е вторачила
  в смеха на шумната тълпа.
  ............
  Ръми.
  И пази между крачките
  наивникът от този ден
  смеха на утрото му мрачно
  в отминал като сън рефрен...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Рана
  
  Рана е утрото.
  Рана.
  Рана...
  Къс избледнял циклостил.
  Мръсна от болка
  болнична марля.
  Хрип във съня на препил.
  Топла превръзка
  от улична памет
  с дъх на събудена жар.
  Рана е утрото.
  Рана, забравена
  да преболи. Във нощта.
  
  Капе в наздравици,
  спрели сред фотото -
  сянка от минали дни.
  Рана е утрото - съхне в окото.
  Някак да преболи...
  
  ......
  
  Рана бе...утрото.
  Топла.
  Отворена.
  Или един апостроф.
  В който , осъмнали с теб,
  преговаряхме
  нощната ежелюбов...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пейзаж с луна
  
  Една изпусната мигла
  от слънцето,
  забодена в нощното тяло
  на асфалта.
  Пълно догоре
  с приумици
  огледало
  (след една късна поанта...)
  В теб светлеят трохи
  от изгризани думи
  (да не забрави завоя си времето...)
  Или - паячето на старостта ми
  (дето в очите дреме...)
  
  П.С.
  
  Отдавна беше три. И в мене
  луната се е наваляла.
  (Как все по-тъмен става
  назад отминалия път...)
  Заспивам.
  С доверчиво шумолене.
  Повит в тревите му зелени.
  От Битието си препуснал.
  До светлината. За Отвъд...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Сакар
  
  Настлани със земя
  са твоите дни.
  Откъснати в такава бедност, боже...
  Изкормените къшли
  и гори
  на кой ли големец
  съня тревожат...
  
  Народът пие евтино вино.
  Брадясал, с извехтели дрехи.
  Живот на вересия
  от една
  отминала през бурите легенда.
  Осъмнали по кръчмите слова
  в окръглените погледи ветреят.
  Такава страшна самота
  от твоето лице едрее...
  
  Потулен кът си в моята страна.
  Заспиваш с топлата надежда,
  че никой пухкав депутат
  богатствата ти не изцежда.
  Изгубени по мрака на деня,
  лицата привечер светлеят.
  Окъпани от доброта
  са хората у теб родени.
  Аз зная, ще си жива там-
  сред тъжните очи на тези люде.
  Ех ти, народ- с тегло честит...
  Ех ти , народ- за век отруден...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  А то...
  
  Не заваля у мен.
  И не изтри следите.
  (Очакваше го сухата душа...)
  Нататък сви. И спря в очите ти.
  Отмина ме. За днес
  дъжда...
  
  Нататък...
  В теб се наваля пороят.
  (Как бърза сивата вода...)
  Помита цветове. И в зноя
  оставя кал. И самота...
  
  Такива думи търсех...Жадни.
  Като нечакан летен дъжд.
  А то - пустиня...кръг отворен.
  (Дано ме завали веднъж...)
  
  Молитва е. Живее помежду ни.
  Като забравена следа.
  Осъмналите нощни думи
  са само спомен за дъжда.
  
  Дано ни прекоси небето.
  И рукне младата вода.
  Аз чакам тук. От цяла вечност.
  А то - при тебе наваля...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пътуване
  
  Когато тръгнеш, не мисли...
  За мен. И никога назад
  не се обръщай.
  Назад са тъмните води.
  Без брод през тях.
  И час - за връщане...
  
  Страхът е там. Окръглена
  живее сянката ти в него.
  Когато тръгнеш...
  Утре. Днес. Не знам...
  Ще те проклина всяка вечер.
  Но не обръщай ти глава.
  
  Един отворен кръг от вечност.
  Ни път през него. Ни начало.
  Живял на болката в дъха,
  не се обръщай!...Отминавай!
  
  Когато стигнеш - не мисли...
  За мен и някога...За песните.
  Потънал сън е всеки стих.
  В далечна наваляла есен...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  послепис
  
   по Цветанка Убинова
  
  Ти замина.
  И аз обеднях.
  Плисна есен лицето ми. На площада,
  зад прозореца
  в топлия прах
  цветя от стъпки рисуват врабчета.
  Там,
  бездомен и трескав,
  денят ляга цял.
  На следите попил самотата.
  И потегля от залеза
  в мене нощта.
  След очите на нощните влакове.
  
  Ти замина.
  И аз обеднях...
  Всички пътища тука те чакаха.
  Църквата с птиците в мен остаря.
  Ветровете си взеха камбаната.
  Тъй, без звук и без вятър,
  из мойта душа
  тишината простира минутите.
  Ти отдавна си минало.
  Част от нощта,
  непосрещала никога утрин...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  граница
  
  Между светлото в мене.
  И тъмното.
  Тя лежи - сякаш сянка забравена
  там от времето
  да осъмне...Прекосявам я -
  остров на спомени.
  С плодовете. И птиците пъстри.
  Неоткрита. Сама...И примамлива.
  Но отдавна в душата ми кръстена...
  
  Прекосявам през нея живота.
  Там...след билото. В сън.
  Или пропаст.
  Като мравка изкачвам преградите.
  ( С този кръг сме до болка еднакви...)
  
  ...
  
  Любовта бе сред гънка от пътя.
  Недокосната. Свита. Очакваща.
  Някак тихо просъска. С езика си.
  И погледна нагоре. За ябълка...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Следа
  
  Безлуние е тази нощ.
  С потаен вятър. Или
  сън от мрака...
  Без сянка...или без душа,
  с коси на пролетта
  е в мен върбата.
  Потънаха в далечната гора
  лъчи от дни
  и светли звуци. Останал
  без посока и без знак,
  аз търсех пътя да науча.
  Но вдигнат беше
  пътят в нас.
  И тази нощ безлунна
  прибра ликът ти в крепостта.
  Без ласка да осъмна...
  
  Аз зная - ще ме навести
  луната в нощната ми къща.
  Но всички пътища, уви,
  пред прага и ще свършват...
  А онзи мой дъждовен път -
  от дни и топли звуци...дано
  светлее във съня.
  Дано не ме напусне...
  
  И да потегли с мен.
  Натам...към южните морета.
  Без сянка. Или без душа
  У мене да е светло.
  Да ме потърси в есента
  онова момиче бяло.
  В коси от нощната върба,
  в дъждовното и тяло...Аз знам -
  ще съм следа по път.
  Намерена от двама.
  
  
  
  
  
  
  
  
  Сън
  
  Може би си измислица.
  Или нощем вратата,
  през която нахлуват
  всички земни лета.
  През която копнее
  моят път да замине.
  После в прах да се върне.
  Или в бяла мъгла...
  
  Може би си крилото,
  дето нощем в прозореца
  драска първите капки
  от съня на дъжда.
  Аз не зная...Не питам.
  И не шепна молитва
  на попътния вятър.
  В тази топла трева...
  
  Аз не зная...
  Не питам...
  Нека всичко остане
  в тази нощ теменужена,
  в тази сънна река.
  Може би си измислица.
  Или в мене жената,
  чрез която живеят
  всички земни лета...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пиесата
  
  
   по Едвин Сугарев
  
  Пиесата е слаба.
  Зле скроена.
  Актьорите говорят.
  Уморено.
  Намятат с реплики
  лицата.
  Но нищо не усещам в думите.
  А само прах.
  И грим от маски.
  Там сякаш думите потичат -
  (навярно в тъмнината на телата им.)
  И вътрешният глас умира
  сред таз еднаквост -
  по лицата...
  
  Но нищо не усещам. Значи
  в подвижни пясъци
  пътуват думите -
  до други свят, където нищо...
  където нищо не се случва.
  
  Наднича зад декорите измачкан,
  еднакво сив - Страха ...да не поникне чудо.
  И някъде,
  из гънките на въздуха
  умира
  последния измислен ден -
  без утрото.
  А после ме покрива
  със праха си. В савана отлетяло време...
  
  
  
  .....
  Пиесата е стара. И суфльорът
  щастливо в очилата дреме.
  Подал на трупата
  последна,
  сигнална реплика.
  За края...
  Спокоен е.
  Оставил тук
  наволя да се плиска скуката.
  В пробитите тела на думите...Далече е...
  Далече - Утрото...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Сляпото..
  
  по Стефан Цанев
  
  Сляпото куче
  пак е прегризало
  връзките.
  И времето в мен
  се олюлява.
  Без корени.
  В очите
  на един следобед.
  Или прозорец...
  (Сляпото куче,
  за душата ми
  слязло.)
  
  Бърза с тунел
  да я прокопае.
  Тунел през думите.
  После да избяга
  от вятъра в тях.
  (Сляпото куче не обича
  течението.
  Озърта се -
  няма други наоколо...)
  Бърза къртицата.
  Пирамида си прави. От думи.
  Да покаже произход.
  Пред нечия синева дълбае сивото.
  Блъска с муцуна. Оре и стърже.
  Изхвърля всичко натрупано.
  (Или всичко останало живо...)
  И проветрява. От гнилото вътре.
  
  Чисто, тъмно и сухо...
  ( Сляпото куче обича
  уюта).
  Без дни и спомени.
  Тиха и скучна
  остана душата ми.
  (От сляпото куче.)
  Толкова тиха,
  че се озъртам.
  Като дете,
  скочило внезапно.
  В съня си...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Някъде наблизо...
  
   по Иван Пейчев
  Някъде ще бъда -
   в хоризонта...
  Като лято
   от една поема.
  Спрял окото на живота си.
  В жълтото око на времето.
  Някъде ще бъда -
   с вид отвъден.
  В тъмните очи
  на стих за блудник.
  Спрял лицето на живота си
  в жълтото лице на времето...
  
  Някъде до тебе ...
   Но различен.
  В нечий сън
   понякога ще бъда.
  В стих от чужда самоличност
  твоята вечер
  утро ще загръща.
  
  Ще нареждам после
  календара
  с камъче от нощната постеля.
  А навън
  в децата
  ще играе
  пламъка на нашата неделя...
  
  
  
  
  
  
  
   Гара
  
   по Дамян Дамянов
  
  
  И днес
  дъжда е тъжен шут.
  Подскача вяло по паважа.
  Подритвани от минувачите,
  ръце му прегръщат здрача.
  
  Усмивки.
  И следи.
  На влюбени.
  Посрещани.
  И посрещачи...
  Дъждът от твоите коси
  задъхано се стича
  по клепачите
  И търси устни -
   там да спре
  сърцето ми.
  В едно изпращане...
  Не тръгвай
  с този късен влак.
  И с този ранен ти
  недей потегля!
  Обичам те, такава мокра...
  В лицето скрила днес
  разделите...
  ....
  
  Но отминават
  с твоите следи
  вечерните ми
  тъжни влакове.
  Перонът опустява
  като стих,
  забравил в себе си това очакване.
  пътуване
  
  Там, може би в началото,
  където
  реката е една сребриста нишка,
  едва наболи са тревите. А дните
  бързат. И потичат.
  Надолу. В пътища и сенки.
  Където летните ливади
  отпиват жадно от безкрая
  в зеленото лице на мрака.
  (Как свети нощното им тяло...)
  
  
  Там, може би, където
  потапят своите езици
  на всичките посоки
  ветровете
  в онези потъмнели стрехи. И някак
  пролетното цвете
  с прашеца им прескача.
  В лятото.
  В горещите му хълбоци потъва.
  И там опложда синевата...
  
  Навярно там започвам да прохождам.
  (От сламки и от кал е в мен човека...)
  Събира дни. И напосока
  през нощите във себе си потегля...
  А пътят е нахранил ветровете.
  С очите на изгубените птици.
  С гнездата им разнищени, с тревите.
  И пясъка от сухите корита.
  
  
  
  .....
  
  Там. Някъде. В началото,
  където
  реката е била сребриста нишка,
  едва поникнали - тревите.
  И нощем е цъфтяла вишна...
  Там, обич , с теб сме се разминали.
  Две сенки - бъдеще ...и минало.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Спомен от едно завръщане
  
  
  Тежък, заглушаващ дъжд...
  Без тяло.
  С длан, запушила устата на небето.
  Капките са сякаш дни от рая.
  Светят - по лица. Ъгли. И памет.
  
  Тежък дъжд...без тяло в мен.
  Безбожник.
  Залепил по сенките си кожа.
  Милион докосвания нощем...
  свалят маските, праха. И веждите.
  Бързат капките живот
  в лицето. Вярното пристанище
  да търсят...После
  сливат всички гласове. Със вътрешния.
  (Свободата в себе си прегръщам...)
  
  .....
  Някъде ...след два. Между нощта. И утрото.
  Пътищата се завръщат.
  
  
  
  
  
 Ваша оценка:
Связаться с программистом сайта.

Новые книги авторов СИ, вышедшие из печати:
О.Болдырева "Крадуш. Чужие души" М.Николаев "Вторжение на Землю"

Как попасть в этoт список
Сайт - "Художники" .. || .. Доска об'явлений "Книги"