Парнарев Пламен Димитров : другие произведения.

На крачка от снега

Самиздат: [Регистрация] [Найти] [Рейтинги] [Обсуждения] [Новинки] [Обзоры] [Помощь|Техвопросы]
Ссылки:
 Ваша оценка:
  Кръгът...
  
  Ти,
  който винаги си в мен.
  Ти - каменното мое настояще...
  Разлистваш стъклените страници
  на моя ден...ти,
  хомонкулус безучастен.
  Опитвам се
  от тебе да открадна
  ленивите платна на свободата си.
  Да ги заселя с летен вятър.
  Преди да изтече реката моя.
  Обратно.
  В сънените пясъци.
  На чужда памет...
  
  Но ти( който винаги си в мен...)
  наливаш в моите очи
  следи от счупените страници
  по тялото на този ден.
  И аз не мога да извикам
  в добрия вятър
  свободата си.А сам
  потичам сред реката
  на дневните и нощни пясъци...
  
  Старее твоят облик в мен.
  И лекичко угасвам
   по свещица
  в стената - сянка...
   Ден след ден.
  А после мракът завладява
  изцяло тялото на аза
  ( ти,който винаги си в мен...)
  
  
  
  нищожна...
  
  Нищожна капчица любов-
  колкото да преживее душата.
  Нищожна...вкусът землист на хляба.
  Или топлината,
  разливаща съня ти
  в моето тяло.
  
  Нищожна капчица любов
  е птицата,
  нощта в сълза побрала.
  Умира декемврийското небе-
  осъмналото в мен начало...
  Аз виках името ти в този свят.
  На морската вълна го шепнех.
  Допирах с него на съня стената.
  И исках сянката ти да докосне...
  
  Нищожна капчица любов.
  Дошла от по-далече в мене.
  Откраднала дъх
  или вярност...сънува
  късчетата лед - света
  след твоето новолуние.Преди
  да се е залюляла
  в нощта
  като езиче на камбана...
  Нищожна.
  Капчица.
  Събрана.
  По границата...Там.В самият мене.
  Най- нежното причастие за дланите...
  Или следа,
  останала в сандалите
  на прашния самотен ден
  пред прага вечност от смеха ти...
   в нищожна капчица любов.
  Повторения
  
  И тази вечер ще изтрие стъпките...
  (Дъждът е минувач
   от твоето минало.)
  Ще се оглежда
  в тялото му щъркела.
  И тази нощ...
   с небето си изстинало.
  Водата ще разтваря
  от очите ти
  изсъхналите стари фотографии.
  Отминалите дни на птиците,
  оставили едно очакване...
  
  А пътят е черта,живяла
  между лицето в теб...
  и хоризонта.
  Осъмнала,окаменяла.
  В бяло.
  Като ръка на просяк
   от метрото...
  
  И тази вечер ще изтрие стъпките.
  (Навярно като всички твои вечери...)
  По глухата пътека след сърцето ти,
  останала във стих
   от чужда песен.
  Ще се оглежда в тялото и
   цветето...
  И тази нощ...с очите ти изстинали.
  
  
  
  Денят...
  
  Денят е бездомник
  от края на сънена улица.
  Не може да избира
  при кого да нощува.
  А думите в него -
  временни убежища-
  ловуват из тялото
  на мокрия вятър.
  Пресичат направо
  кварталната памет,
  останала в мене
  след листопада.
  
  През милост и болка.
  Без покрив от минало.
  Денят е молитва.
  Водата от билото,
  преляла в напуснало
  дните си
   синьо...
  Денят е осъден.
  Без порив.
  Преминал...
  
  Оттук ще поема.
  От края в началото.
  Засипал околните погледи.
  Ръцете чертаят в дъгата представа.
  А после сънуват полети.
  
  Оттук ще поема.
  Преди да е съмнало.
  И трезвен у мене прозореца.
  Денят е боядисан.С неделната обич,
  останала в думи.И хора...
  
  
  соул
  
  Напускам те...
  За първи път.
  Откакто теб те няма.
  Не ще дочувам твоя глас.
  Измръзнал нощем.В раните...
  И моите напразни сетива
  след тебе ще догарят
  една безплодна тъмнина.
  От сянка.Или памет...
  
  Напускам те.
  За първи път...
  С притихнал в жили вятър.
  В една безлична синева
  захвърлил дом.И вярност.
  Далеч от твоите цветя
  е пътят в мен,Даная.
  Водата на бленуван ден
  не пият моите вени.
  
  Потънал остров съм сега...
  сред тази няма суша.
  Тревите раждат самота.
  И залезът подслушва
  съня от другата страна.
  Където няма Утре...
  
  Нечакан.Неизпратен...В плен.
  Сам- знак от чужда рана.
  По кожата на този ден
  рисувам теб,Даная.
  Знам...моите напразни сетива
  след тебе ще догарят
  осъмналата тишина
  по нощните ти длани.
  Метафора на едно време
  
  Навън небето е леха,
  която се катери по дърветата...
  Тъй цветна и прозрачна...Свобода...
  с ухание на нощно цвете.
  Наднича слънцето-хлапак
  в очите на прозорците
  отсреща.
  И дяволски прилича
  на луна.
  Сред тази стъклена безбрежност.
  
  Там
  ти
  остана...
  В пясъка на Вчера.
  На този бряг.
  В солената мъгла.
  На плажа вятърът заспиваше в чадърите
  (отшелниците на брега).
  А в мене дяволът прогледна...
  с едното си добро око.
  От скръбните муцуни на дърветата
  към нищото на моя дом.
  Забравил на съня ти трепета
  в реката жива на плътта...
  Там
  ти
  остави...в пясъка на Вчера
  едно усещане...
   за свобода.
  
  .....
  Сред тази стъклена безбрежност
  небето бе една леха.
  
  
  Среща
  
  Август,точно 11.
  Някъде...
  В средата на лицето ти.
  Хладния и влажен поглед
  вземам...от нощта
  и виното
   останал...
  Сам.Един.Без праг.
  И вятър.
  Скрил зеленото в сърцето си.
  С пясъчник,поникнал от желания.
  С тяло като
   ситен
   речен
   камък,
  хранещо се с минало.И вяра...Някъде
  в гласа ти бях забравил
  счупено стъкло.
  И бързи стъпки...
  Шепота сънлив на сеновала.
  Дъх от порцелана на ръцете...
  
  Август.Точно в 11...Някой,
  на когото да разкажа
  нещото в средата на сърцето.
  Сам.Един.От пътища затворен.
  Някъде в следа от детство...Лятото
  закусва с твоя поглед
  в скрития часовник зад площада.
  Ти си в август...Точно в 11...
  Третият перон.
  Отляво.
  
  
  
  
   Арго
  
  Далечен
  е
  брегът до теб.И само
  дълбокия ръкав
  на
  времето
  луните си изсипва -
  да ми светят...
  Далечен е брегът.Далечен.
  Дълбоко в мен се плиска
  океанът. И играят
  на дните
  слънчевите врани.
  
  Зелената вода
  нехае за всемира.
  И в нея капят
  песните за вечност -
  като монети
  от кесия...Кълнат се ветровете
  във посоките.
  Играят по косите ти
  вечерни.
  Копнеж
  по мачтите...
  високо е
  твоят земен бряг
   за мене.
  
  А тялото ми среща
  в пясъка
  извивката
  на твоето...В река , зелена
  от очакване...танцува
  с нощен вятър лятото.
  
  ........
  Като гнездо
  на отлетяла птица
  е късчето ми бряг
  след тебе.
  Една покълнала зеница
  от стих за друго време.
  
  
  
   Апокрифно...
  
  Под чашата
  преливаща
  на залеза,
  в смокиновите багри
  на реката ми
   те крия,Обич.
  Аз те крия -
  до своята вечерна пазва.
  Като едно дете
   от детството.
  Като небе във стих
   без минало...
  Навярно в теб
  е южния ми сън.
  По вечния стремеж
   да бъда.
  Ала едва от днес
  си там-
  в смокиновите багри
   на реката ми...
  
  В очи от топъл юг
  разсънените листопади
  събуждат в мен
   ръцете ти-
  две
   незарасли рани.
  ...Навярно още съм млад.
  Щом моля
   щедростта на тишината.
  През изсветляващото тяло
   да потича.
  В смокиновите багри
   на реката ми...
  ----------------
  Една прашинка съм сега,
   доплувала
  насън до залезното било.
  
  Защо ли дързостта
  у мен
  не стигна -
  веднъж докоснал
   твоя свят,
  във него да те имам...
  
  
  
  
  
   Интервю
  
   по Борис Христов
  
  -Кой събужда в теб детето?...
  -Влюбен глас от гълъб...
  -А къде гнезди поетът?
  -Сред очите на кошута...
  -Птица,паднала на двора?...
  -Другата любов на вятъра...
  -Чу ли думите от Нея?
  -Те живеят в мен...За края.
  -А защо живееш в думи?
  -Чакам в тях да те събудя...
  -Църквата стои самотна?...
  -За да ми напомня вярност...
  -Без език е в теб камбаната?...
  - Спира времето.От нея...
  -А сърцето ти-зелено?!...
  -Щом търкаля в теб поляна...
  -Мога да повикам вятър?...
  -Ще подпали тишината...
  -После ще докара лято?...
  -Ако и във теб е вятър...
  -Ще затрупа ли очите?...
  -Ако никой не обичаш...
  -Може ли в небе да тичам?...
  -Сигурно от хвърчилата...
  -После в тебе да ме скрият?...
  -Надалеч от самотата...
  -Някога, но не сега ли?
  -Някога...В следа от ято...
  
  
  
  Докосване
  
  Когато се събудиш
   в някой ден
  и няма кой да те погали.
  А само нощният рефрен
  дъждовно
   срича
   вятъра.
  Когато ме потърси
   в тъмното
  премръзналото ти
   очакване.
  А някак безразлично
   сенките
  на дните ми
  през него скитат...
  
  Когато улиците ни
   замръкват
  във синьото око
  на залива .И няма
  моята ръка
  смирена да заспива
  сред косите ти.
  (Там всички есени
   ще водят самотата.
  В следи от твоята постеля...)
  
  Когато
  насред нощ те стресне
  плача на птиците в съня ми.
  И някой спомен
  те извика
  зад ъгъла на моето име...
  Ще разбереш,че си ме срещнала...
  но някъде
   сме се разминали.
  
  
  
   Русалка
  
   "Не биваше да остарявам.
   Минах се."
   Георги Константинов
  
  На пъпа на залива,
  където лятото гори като факла.
  И бялото гърло на дюните
  е сухо,
   трепти маранята.
  В кенарена кърпа от облак.
  А смокът е мълния
  насред лицето на пътя.
  ...Ухае женската мишница
  на треви
  от лъчите.
  И кой ли там,
  сякаш избранник,
   пладнува...
  
  Отнякъде Господ
  търпеливо чака
  да вземе на думите лихвата.
  (Ала езичник е,боже,душата ми -
  дали защото не плаща данък
  само за езика си...или чака
  все някога да се оягни
  посред две празни недели.
  Та после да върне
  назаем взетото тяло...)
  
  На пъпа на залива,
  където лятото гори като факла.
  И бялото тяло на вълнолома е сухо.
  Ухае женската гръд .
  На треви и желания.
  И отдавна пастирът на облаци
  в нея пладнува...
  
  ....
  
  Една русалка от брега.
  Една жена от сенки.
  Прегърна моята душа.
  ("не биваше да остарявам"...)
  Една русалка от брега.
  Една жена от лято.
  Родена в тъмнината на света
  (или в око на дявол).
  Напусна утринната тишина.
  И в моята душа потъна...
  
  
  
  
   ИГРАТА - или ...моето си перпетуум мобиле
  
  *Авторът е написал всичко по-долу в "свободен стих".Той съчетава в себе си обикновенното стихотворение и прозата в едно.
  
  
  Отвън-навътре
  в зениците ми
  е черното фитилче,
  останало
  след
  свещицата,която
  насрещният
  вятър
  на
  стремежа за материалното
  е
  угасил.
  Свещицата,
  която
  насрещният
  вятър
  на
  Материалното
  е угасил
  в
  зеницата ми
  отвън-
  навътре
  е
  едно
  сега
  чуканче
  от човечност,
  обгърната
  в самотата на тъмното.
  
   2
  Тя
  стърчи
  в кухината
  на орбитите ми-
  на границата ( отвън - навътре) -
  една
  пръчица от восък човечност
  недогоряла,
  одухана,
  окапала
  в тъмното
  на свободата си...
  
  .....................
  
  Да си свободен значи:
   -да не мразиш;
   -да не завиждаш;
   -да обичаш;
   -да не се стремиш да опитомяваш таланта си;
   -да се противопоставяш на всяка власт;
   - да имаш свое собствено летоброене;
   -да си в хармония с времето в себе си;
   -да опитомяваш ежедневно душата си и да си и господар.
  
  Например- няма модерна,актуална,структурна,възвишена свобода .Тези и определения се арестуват с думата свобода.Може би хората ги употребяват ,когато искат да подчертаят абсолютната си независимост.От какво?Няма абсолютна независимост.Или аполитичност.Ти живееш в този политикон( в това общество ).Храниш се,отделяш,дишаш,движиш се...В неговата всепоглъщаща среда си.Не си в стерилната среда на "Windows ".Аполитичността довежда диктатурата и анархията.А те -фашизма...Стигаме до духовния арест-да арестуваме думи, да забраним другия.Джугашвили е бил поет в младите си години,бил е свещенник в синагога дори -духовен човек.Преди да се превърне в чудовище.Ким Ир Сен - китарист,поет и преводач -преди да умори от глад 1/5 от народа си.Нерон - артист,Хитлер-художник...преди да се превърне в сатрап.Аполитичносттта( състоянието извън политикон-а)води до духовна стерилност.Тя ,най- после, означава толериране на мълчанието,на всяко мълчание за себе си. Изумителното при човека,това,което го отличава от звяра,е неговата Душа.Не съм чувал,не съм чел Вселената да има душа.А човек има.( в"АзБуки"-1996 г;10-16 април).И само това ми е достатъчно ,за да знам за себе си,че човек е по- сложно устроен от вселената около него.Пишещият стихове човек е този,който иска да осигури на себе си,още един - втори свят,свят на мисли идеи и образи.Свят възвишен и ненужен нему от практична гледна точка.Този свят няма да му даде храна,подслон,богатство и власт...И този свят,създаден от самият него,може да поиска в един ден неговата собствена физическа смърт,ако се срастне с него...Така,както стана при Ботев.Така,както се случи при Веселин Андреев.Така,както се сбъдна при Георги Спасов...
   Поетът е духовен човек.Не материален.Когато пише стиха си,той иска да нахрани своята душа,да и въздаде ежедневната порция светлина,топлина,жизненост,да я напои с чувството си.За да и е господар...А душата човешка е диво,жестоко и коварно нещо( виж при Достоевски,Лев Толстой,Некрасов,По,Римските разкази на Алберто Моравия и др. )Душата е отмъстителна и иска жертвоприношения.Колко пъти сме свидетели на нейното внезапно избухване,водещо човека до физическо убийство.После съжаляваш,но не с душата си.Съжаляваш с разсъдъка.Душата ти е подтикнала ръката и нейното продължение-ножът,да извърши убийство.Щастливият миг е този,в който разсъдъкът вземе връх над емоцията и спре ръката.Оцеляваш в политикон-а,но твоята душа ще те изяде.Тя само за миг е била пред прага на тържеството си.Затова мисля,че писането на стихове,текстове в римувана и неримувана форма дори ежедневно,опитомяват душата.И постепенно,с времето ти ставаш неин господар.В своя си свят,възвишен и непотребен материално,си станал светъл и свободен.И постепенно се стараеш да бъдеш такъв и в реалния свят.Това е магията на тази игра - поезията.Но тя е жестока игра - понякога на живот и смърт...Стремежът да наложиш бърз преход от един в двуг свят,води до саморазрушаване,до душевно или / и физическо убийство.
   В днешно време е много странно да заявиш,че си готов да умреш за стиховете си,най-малкото защото ще прозвучи неистински,смешно и декларативно.Пак повтарям-поезията в днешните очи на хората е нещо ненужно и възвишено.Ненужно ,защото не може да ги: нахрани, да им даде работа,подслон,да ги направи богати,не може да ги измъкне от блатото.Когато около теб се пукат мехурите с метан и блатния газ на употребените надежди те задушава,ти не мислеш за поезия.
   Защото си роб.
  Защото,както казва Ст.Цанев,имаме робски ген( в."Демокрация",17.10.1996г. )От около 1315 години държава,над 700 сме били под робство.Всъщност тогава сме били най-равни.Роби-всички,равни -всички...Днес си роб на собственото си Материално.
   И тогава идва Страхът.
  А това е началото на себеразрушението.Започваш да арестуваш думите в себе си.Заключваш ги в правила,съображения,закони...Идва Тъмното и Самотата.
  Вече не си светъл и свободен в своя си свят,защото си разрушил магията,съборил си структурата на света си и си се преклонил пред душата си,след като си я овързал...
  Нещо подобно срещаме в "Осъдени души "на Димов,в разказите на ОХенри, при Фридрих Дюренмат.
   Нашият мисловен модел е робски( пак Ст.Цанев-интервю на 23.10.1992 год ,извадка от книгата му"Дяволите в ада ще ми ръкопляскат"2003год.),трилогията"Българските хроники"...Ако потърсим нещо светло в историята си("златния век" на Симеон е бил всъщност само...17 години) или покръстването от Борис и обръщане в "правата вяра",стигаме например до ужасяващият факт,че е наредил клането на 52 болярски фамилии-до последно коляно,включително и пеленачета- в името на Христовата вяра.И само за толкова се споменава...Убиваш едни,за да накараш другите да повярват.?!
   Винаги сме търсили лидер,водач на нацията.(Спомнете си Иван Шишман,Крали Марко, ,Фердинанд...)винаги и при всяка възможност сме се озъртали на Изток( малко не достигна на Елцин да ни прикачи към новия Съветски съюз,после дори не ни се извини за поредната си алкохолна изцепка...).
   Сега потъваме в Запада.Очакваме "христос"-месия от там,слушкаме Големият Нов брат.И чакаме...Чакаме да се случи Голямото нещо.Същото става и днес - в този ден.Робски мисловен модел - търсим Лидер.Той знае!Той може!
   Смъртта на поета( в."Континент"-от 14.06.1996 год-интервю на Ст.Цанев)опитомил душата си,станал неин господар,изградил светлия си и свободен свят,настъпва в мига когато се прегърне с властта.Всяка власт,всяка структура на:синдикат,сьюз,организация,камара,партия е изградена на принципа на подчиненост,на строга йерархия,на принципа на затвореност и зависимост от правилата ,които сама си създава.Или ,както казва Ст.Цанев през в."Стандарт"от 9.04.19996 година-това е "стадо със стройна маймунска организация".В нея,в тази прегръдка с властта, изчевза твоята собствена свобода,твоята поезия.Ставаш придворен поет.Почести,звания,орденчета,удобства,власт,печатат те,всепризнат си...но вече не си Поет.Умрял си за поезията.
   Робският ни мисловен модел проличава и в езика ни,в собствения ни език.Призивът да се премине на латиница и изписване с латински букви на собствените ни мисли,ще ни убие като народ.
  Порових се в историята на езика ни.Имаме 16 глаголни времена,в глаголицата и в кирилицата сме имали по 3-4 и-та и о-та,е-та,а-та.А"реформите"опустошиха езика ни.И сега заприличваме наинвалиди.А руснаци,сърби и украинци оставиха в славянската азбука на своите народи букви,с които да се отличават,да имат и своя идентичност.Сега"сийдваме","хостваме","в"банове"сме,"чатим","тестваме","скорваме","сървайвъри"сме,живеем"он-лайн"...Обогатихме ли езика си?Далече съм от мислите на Григор Пърличев .Или ни харесва моделът от книгата"Проектът троица" с един от авторите-Мартин Карбовски.За мене това е нагледен пример колко грозно и пошло може да звучи един език.И колко унизително...
  Трърде вероятно е затова да допринася и безписмената култура - радио,телевизия,кино.
   А нашият език превъзхожда по звучност,богатство ,изразност почти всички европейски езици.Ако изрецитирате ,спрегнете в тези 16 времена един глагол- пия,например -след рецитала ви холандецът до вас ще тръсне русолявата си с глава и ще ви гледа с блгоговение сънлив,ошашавен десетина минути поне,французинът и скандинавците ще ви ръкопляскат ,а немецът ще ви се поклони с уважение и респект. Толкова...
   Аз имам,нося робски модел на мислене.Съзнавам го...И в мене е жив робския ген.Не успях,не можах да науча собствените си деца на правилен български доколкото мога това.На едни нормални обръщения.Да не говорим купчината книги,която ни дели...Улицата,училището,телевизията и най-после светът ми бил виновен...Виновно е робското ми мислене.Робът в мен.Аз съм роб.Роб на своето битие,днес-в 21 век.Робското ми мислене за лидера, за стадото ,за...А робът не е човек,според древните гърци.Защото не е свободен.Или ,защото ако го освободят,няма да знае какво да прави със свободата си.Тогава ,постепенно, робът в мен се обръща към думите и към своята душа,търси Годо.Очаква Годо...Опитва се да накара думите да се обичат,опитва се да им вдъхне свобода,опитва се да си изгради свой свят,който би го предпазил от гибел.И тук стигам до кръста - въпроса човеци или хора сме...
  В училище сме учили как трудът ни е превърнал от маймуна в човек,слизали сме били от дърветата,после сме се изправяли и т.н.
   Ако отидете в някоя, спомената с рисунките си пещера и се вгледате в ловните сцени оставени от първобитните,нарисувани с прилепова тор или растителни бои,то ще ви порази тяхното въображение,композицията на рисунката,динамиката на ловната сцена.Защото ловът е игра,ловът е стратегия(войната също е лов,също е игра!)Ловът те кара да мислиш.Убиването за храна,изготвянето на сечива за убиване,не са те направили човек.Убиваш-храниш се .И отново.Ти си на върха на хранителната верига.Трудът не те е направил човек.Играта - да!Защото те е натоварила с ВЪОБРАЖЕНИЕ!
   В този ред на мисли Играещият човек ПРОГОВАРЯ.Има нужда от връзка с другия до него.Наблюдавали ли сте малките си деца и внучета как го правят! Играещият човек е СВОБОДЕН.
  Вашите деца са свободни...до момента ,когато цамбурнат в Политикон-а.
  Забелязали ли сте колко чисти,слънчеви,откровени ,наивни са стиховете,писани от деца.Колко първичност и ласка има в образите.Колко чувственост!
  Порасналото дете в мен ,обаче е роб.Защото е в политикона-а.А робът не е човек,според древните гърци.Следователно ,за да оцелея като човек трябва да убия порасналото в мен дете.А това също е игра.И за да оцелея в нея ,трябва ежедневно да опитомявам душата си,да съм и господар.А това е НЕСВОБОДА. И аз оставам несвободен.
  
  
  # Авторът няма и най-малкото желание да засегне,да обиди някой с горното изложение.Нарочно и преднамерено в него той се позовава само на един автор.Внезапната поява на писменото му издевателство е непреднамерена неслучайност.А робът в него му подсказва,че е никой.Следователно -не е човек(пак според гърците му древни!..)
  
  
  
  
   Нощем...
   по Надежда Радулова
  
  Нощем ,
  когато
  розите ухаят на метафори
  и дори "вечната пирамида на живота"
  се превръща в триъгълник,
  притварям очи
  и се виждам-
  гол, голеничък
  пред Хълма .
  Забравил съм вече
  гласа си.
  От струните-само гъргорене.
  Наоколо-дъх на повърнато;
  завист и ярост,притворени
  в сутерена на нищетата.
   Наоколо-
  засипани с думи пространства.
  Дори светлината съсирена...
  в дума от някой забравен.
  Закърпил съм нейде
  след нея навярно
  и част от душата си.
  Спокойно да преговаря
  словата за ново прераждане
  в кварталните спирки
  на тялото...Нощем,
  когато гълъбите на тавана
  блудстват със свободата си,
  надеждата,че и Смъртта
  все някога ще свърши,
  припламва като тяло на светулка
  от мрака...
  Нощем кръвта ми се вслушва
  в шепота по тялото или
  нощем пълнолунията разраждат сънища
  след поредната отминала връзка.
  
  Нощем следите от деня
  рисуват скрити в съня ми зелени пътеки
  към очите ти...
  Или нощем
  птиците на надеждата
  край болничното легло
  утоляват жаждата си само
  в дланите
  на изоставено от родителите си дете...
  
  Нощем котките се любят по покривите,
  а болните от рак
  потъват в ада на болките си
  и Смъртта шета като добра самарянка.
  Нощем любовта
   е самотната продавачка
   на чувства...
  Нощем
  покълналите през деня цветове на дъгата
  повиват листа и треви ,
  сякаш в приказен сън.
  И само светулките бдят в него,
  разсъблекли светлината от телцата си...
  
  П.С. А утре дъщеря ми
   ще хвърли в морето на сините си очи
   спасителния пояс на усмивката .
   Ще ме целуне за събуждане,
   уловила слънцето с косите си.
  
   И денят няма да потъне...
  
  
  
  
  
  Панта рей
   на Стефан
  
  Чудесен ден...вън - твоето погребване.
  Смъртта отрано бе разхвърляла
  в небето
  огромните си бели калии.
  Приятелите идваха.И си отиваха.
  Докоснали цветята от съня ти.
  В очите им тъгуваха моретата
  (те заедно с тебе бяха ги преплували...)
  Чудесен ден...
  Осакатено времето
  накуцваше.В залепените думи
  по жалейките.
  Край скитащите гълъби наоколо.
  Сред дървените скелети на сенките...
  Сам бях...Последното листо
  в прозореца на твоята надежда.
  Простените пътеки
  помежду ни
  към тихите води отвеждаха.
  
  И двамата обичахме света.
  И песните на есенния вятър.
  В косите мокри от деня
  изпратил циганското лято...
  
   2
  Нощта бе тъничка змия.
  И в теб съсири дневните зеници.
  Остави слузеста следа -
  да ми напомня за зъбите...
  Нощта бе тъничка змия.
  Съблякла в кожата си дните.
  Сам бях.А времето куцукаше.
  Сред гълъбите.Покрай живите...
  
  Джулая
  
  На юг от сънените приливи
  залязващата вечер е очакване.
  Коприната от синьото
  в косите ми
  е скрила с формите си
   мрака...
  На юг от сънените приливи
  са твоите очи
  и вятъра,
  подгонил нощем в улиците
  дъга от юли.
  В лятото...
  
  От вълнолома идва мрачината -
  след късния следобед...тихомълком.
  Протяга рамо
  до пазача в мене.Сънува
  жълтото око на фара.
  А лодките са бели многоточия
  от мисълта за лунната пътека.
  На юг жадуват
  (в сънените приливи)
  брега за твоята утеха...
  
  Коприната на вечерта
  е скрила спомени.
  И шепата звезди у мен.
   И пристана...
  Там утре
  влюбени бездомни
  ще се целуват.
  На Джулая...
  В синьото.
  
  
  
  
  Рисунка
  
  Покажи ми
  най-тихата улица
  от съня си.
  Там,където кипарисите
  пускаха наволя
  лица и шепот
  в реката на нощта...
   Или там,
  където
  есента от теб
  обличаше в погледи
  самотата на дъждовните капки...
  
  Намери по стъпките
  в очите ми
  най-мечтаната гара...
  С неизпратени още влакове.
  (Под вагоните времето,помня,
  изтичаше...А в часовника спеше раздялата.)
  После...
   заключи
  всичките пътища -
  някъде в себе си...
  Някъде.
  Далече от лошия въздух
  и сенките
  на едно прощаване.
  
  
  
  На сина ми
  
  ЗАТРУПВАТ МЕ НЕСВЪРШЕНИ ДЕЛА.
  ПРИТИСКАТ МЕ-ПРОБЛЕМИ НЕРЕШЕНИ.
  СИНЪТ МИ ИМА НУЖДА ОТ БАЩА.
  ЖЕНА МИ-ДА ПОВЯРВА,ЧЕ СМЕ ЖЕНЕНИ...
  
  ПЪК АЗ,ЗАГЪРБИЛ ХОРИЗОНТА СИН,
  ВРАТА РИСУВАМ.ИСКАМ ДА ПРЕМИНА.
   ОТВЪД.
  АЛА ОТ ВСИЧКОТО ОСТАВА ДИМ
  И СЕНКИТЕ НА ЧУВСТВА.ИЛИ РИМИ...
  
  СТРАХУВАМ СЕ,ЧЕ НЯКОЙ ДЕН
  НА КРАК
  ЖИВОТЪТ РАВНОСМЕТКА ЩЕ ПОИСКА.
  ЩЕ МЕ ТЪРКОЛИ ПРЕЗ ВРАТАТА.
   ТРАК-
  РЕЗЕТАТА В ГЪРБА МИ ЩЕ СЕ КИСКАТ...
  И ТОЛКОВА НЕСВЪРШЕНИ НЕЩА
  НАД МЕНЕ КАТО ПЯСЪК ЩЕ СЕ РОНЯТ.
  СИНЪТ МИ ЩЕ ТЪГУВА ЗА БАЩА,
  РИСУВАЙКИ ВРАТА НА ХОРИЗОНТА...
  
  
  
   Депутатска
  
  КРАЧАТ ЛИ , КРАЧАТ.
  КАЛНО.
   КОЛОННО.
   КАКТУСИ - КОЛКОТО КРЪСТ.
  КАМЕННИ.
   КРЕМАВИ.
   ХРОМИ.ХРЕМАВИ.
  КЛАТЯТ СЕ- КЪРТОВЕ.
   /с-с-с-ъ-т ..../
  ТОЧНО.
  ОТМЕРЕНО.
   В ТИКВЕНА СЕМКА.
  ВРЕМЕТО СЯКАШ СИ СПИ.
  С ТЪПАТА МИСЪЛ
  (ЗА ХЛЯБ В ПОНЕДЕЛНИК....)
  СЕМПЛО.
   ПРЕЦАКАНО.
   В СТИХ.
  
  ВСЕКИ Е В НЯКАКВО СТАДО-
  СЛЕД ПЪРВИЯ.
  (МАЛЪК КРЪЩЕЛНИК НА БОГ.)
  В ТОЛКОВА ИСТИНИ-
   ТОЛКОЗ ИЗМИСЛИЦИ.
  СТРАХ-ДО ПОИСКВАНЕ.
  ТОК...
  P.S.
  НЯКЪДЕ- В СИТОТО.
  ВИЕМ-ОТ БОЛКАТА.
  СПРЯЛА В ГЪРДИТЕ
  КАМА.
  ТИХО ПОБЪРКВАНЕ.
  ОЩЕ ОТ ЛЮЛКАТА.
  ПЛЕСЕННО. СИВО. ТЪМА...
  
  
  
  РЕЧИТАТИВ ЗА КРИЛЕ
   На Атанас Иванов
  
  ЛЯТОТО ПИЕ КАФЕТО СИ
   ДНЕС
  В КАФЕНЕТО ЗАД ГАРАТА.ГЪРБОМ.
  ЗАЕДНО С ЛЯТОТО
   ПИЯ
  РАЗДЯЛАТА С ВАС
  В КАФЕНЕТО ЗАД ГАРАТА.СЛОВОМ.
  ПТИЦА ГЛЕДА
   НАБОЖНО,В УНЕС
  МАХМУРЛУК С ОПТИМИЗЪМ
  ОПРЪСКАН
   КАК РАЗЛИВАТ
  ПОРЕДНАТА СМЕС
  НА ТЕЗГЯХА С ЦИНИЗМИ.
  
  КАПЯТ ОБЛАЦИ В ЩАЙГИТЕ С ЛЕД.
  ПАДА СЛЪНЦЕТО
   АРЕСТУВАНО.
  ЕСЕНТА ВЛИЗА В ЛЕТНИЯ МРАК.
  С ЕЛЕКТРИЧКА
   В ДУШАТА БРАКУВАНА...
  
  МАЙ УМИРАМ...
  НИ БЕЛИ КОНЕ,
   НИ БАГРЯНИНА УТРИННА МЕСА.
  САМО ВРАНИ СЛЕД СМЕСЕН КОНЦЕРТ.
  И...СЛЕДИ ОТ КЪЛВАНО,
   ПОЕТЕ.
  
  
  
  
  МОЛИТВА
  
  ГЛЕДАМ В СЕБЕ СИ.
  КЪСАМ ДУМИТЕ...
  ИЗСВЕТЛЯВАМЕ.
   ТИХИ СМЕ.
   ГРЕШНИ СМЕ.
  ГОСПОДИ,
   НЕКА УТРЕ ПОПЛАЧЕМ ЗА ДРУГИТЕ.
   НЕКА ДНЕС СЕ ПОМОЛИМ.ЗА СЕБЕ СИ.
  ЗА ТОВА
   КОЛКО МНОГО НИ ЛЪГАХА,
   КАК НИ ПЛЮХА ПОРЕД ВЪВ ДУШИЦИТЕ.
   КАК ЖИВОТА НА ВСЕКИ Е КАРТА.
  А ПЪК НАШАТА ВЕЧЕ
   Е ЖИЦАТА...
  КАК СЕ ЛУТАХМЕ
   СЛЕПИ,НЕДЪГАВИ.
  (НЯМА СЛЪНЦЕ- ПРИ ДРУГИТЕ СВЕТЕШЕ.)
  КАК СИ СТИСКАХМЕ В ХЛЕБЕЦ
  ЖИВОТЕЦА-
   КАТО МАЛКИ,НАИВНИ ПЕСОВЕ.
  .........................
  САМО ТИХО....ПОМИЛУЙ НИ,ГОСПОДИ.
  ДА НЕ ЧУЯТ ДЕЦАТА ,МОЛИМ ТЕ!
  УТРЕ,УТРЕ ЩЕ ПЛАЧЕМ
   ЗА МЪРТВИТЕ.
  НЕКА ДНЕС СЕ ПОМОЛИМ
  ЗА СЕБЕ СИ...
  
  
  
  
  
  ХИЩНИК
  
   На Д.Чапразов
  
  НИСКО ПО ПЛОЧНИКА.
  ГЪРБОМ.
  С ПЛЯЧКА,СТАЕНА В ПОГЛЕДА.
  ОТРЕЦИТИРАМ СИ ВРЕМЕТО-
  НЯМА ПРЕСТРУВКИ.И МОЛЕНЕ.
  САМО ТИКТАКАНЕ-В ПРАЗНОТО.
  ЗЪЛ СЪМ
   И ЗВЯР ПО ЗАЧАТИЕ,
  БЛИЗАН ОТ КОЛЕДНИ ПОСТИ...
  В ПАСТИ
  И РОЗОВО МЪРКАНЕ
  СРИЧАТ ПОЕМИ
   ГОЛЕМИТЕ.
  В ГУШИТЕ,НЯКАК НЕИСТОВО,
  ХЪРКАТ ГРОШОВЕ-
   ЗА ОРДЕНИ.
  ГЛУХО БЪЛБУКАНЕ
  В СВЕЩНИЦИ
  ТЪПЧЕ МОЛИТВЕНО
   СЕМЕТО.
  КОПЕЛЕ
  С ТИГРОВА НОЩНИЦА
  БЛЪСКА ДАКТИЛА
   ПО ТЕМЕТО...
  ТИХО.
  ПО СТАДНО...
  МАСТИЛЕНО...
  САМО ТУПТЕНЕ ОТ ПЕРКИТЕ.
  В ЦЕДКАТА "ДРЕБНИТЕ РИБИ"
  ЦЪКЛЯТ С ОЧИТЕ СИ
  ВЪЗДУХА.
  
  
  
  
  
  
  СОНЕТ ЗА ПРИЯТЕЛЯ
  
  
  
  
  СЕГА ДА ВЛЕЗЕМ С ТЕБЕ
  В МАЛКА КРЪЧМА.
  ДА СЕДНЕМ ТИХО
   В НЯКОЙ ПРАШЕН ЪГЪЛ.
  ПРЕД ЧАША ВИНО,
  СРЕД ДИМА И ГЛЪЧКАТА,
  ДА ПОМЪЛЧИМЕ.
  ПРЕДИ ТРЪГВАНЕ...
  И ТЪЙ- ДО КЪСНА НОЩ.
   БЕЗ ЖЕСТОВЕ,БЕЗ ДУМИ
  ЗА НАШИТЕ СЪНИЩА
  ДА СИ ХОРТУВАМЕ.
  ДОДЕТО ПОТЕКАТ
   ЛОЗНИЦИТЕ В ПАМИДОВО
  КЪМ СУХИТЕ ПЪТЕКИ
   НА РАЗСЪМВАНЕ.
  
  
  КОГА СИ ТРЪГНЕМ-
   НЕКА СМЕ ПИЯНИ!
  НО НЕ ОТ ВИНО,А ОТ ЛУДОСТ НЯКАКВА.
  НАД НАС НЕВИДИМ ОБЛАК ОТ ПОЕЗИЯ
  ДА ПЛУВА В ЕСЕННА ПОЗЛАТА.
  ДА БЪДАТ МОКРИ ТЪМНИТЕ ПОЛЕТА.
  И ПТИЧИ ЗВЪН ОТ ТАМ ДА НИ СЕ СЧУВА.
  ДА КРАЧИМ ДЪЛГО,ДЪЛГО
  ПОД НЕБЕТО.
  И ВСЕКИ СВОЯ ПЪТ ДА ПРОПЪТУВА...
  
  
  
  
  
   ЕВОЛЮЦИЯ
  
  
  
  В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО.
  НЕ ! СЛОВОРЕДА...
  ПОСЛЕ-ГЛАСЪТ ТИ.
  ПОСЛЕ-ВЪЖЕТО.
  В ЧУВСТВОТО -СИТОСТ.
  ЕДРЕЯТ ЦИНИЗМИ.
  НЯМА МЕТАФОРИ
  С ДЕВСТВЕНИ РИЗИ.
  СЛЕД ЗАБРАНЕНИТЕ ДУМИ
  ЗА СБОГОМ
  ПРОСТО ЗАЕКВА ОТ БОЛКА
  СЪРЦЕТО.
  НЯКЬДЕ ТАМ-
  В НАС НЕРОДЕНО-
  СРИЧА ПОТОМСТВОТО ПРАВО НА ВЕТО.
  
  П.С.
  СЛЕДВАТ ПЪТЕКИ-
   ЗА СТАРИТЕ ПОДВИЗИ.
  ПОСЛЕ -УРОЦИ
   ПО ТОЧНА СТРЕЛБА.
  ТИХО В МЪГЛАТА
  КРАЧИМ С МИШЕНИТЕ.
  РЕДОМ-
  РАЗ-ДВА...РАЗДВА...РА-ЗДВА...
  
  
  
  
  23.12.1997
  На Александър Геров
  
  
  Преди да си тръгне
  от тук,
  Споменът за теб изпъна
  чаршафите от съсирена болка.
  И почисти
  посипаните на пода
  погледи.
  От оплакващите.
  Избърса изоставените ноти
  от пианото
  и ги пъхна под леглото
  с вехтории и мечти.
  Откърти светлината от огледалото
  и я пръсна на парчета по пода.
  Свали забравените песни от стените
  И окачи сенки
  на тяхното място...
  После
   нарисува
  икони от въздишките
  и въздух,
  наситен с тамян...
  Издълба в завивката кръст,
  а от него потекоха твоите думи...
  Събра водите им
  в чашка от цвете.
  И напои тебеширените листа
  по стълбите към лицето ти...
  
  Преди да пристигне
  (Знаеше ли...)
  Нощта затвори вратите,
  но забрави очите ти отворени.
  Денят се промъкна оттам,
  а светлината-през израненото тяло.
  И листата в душата ми
  зашумяха за сбогом.
  Преди да си тръгне завинаги
  Споменът за теб...
  
  П.С.
  Няма съд за накрая...
  Нито кръгове в ада.
  Нито награди...
   А една врата.
  И бушува
   страшен
   космически вятър ...
  
  
  
  
  РИСУНКА
  
  ВРАБЧЕТА-РОМЧЕТА В СИВО
  ТЪРСЯТ ТРОХИЧКИ.
  ПОДОБИЯ НА СЕНКИ
   ТИХО
  В КОФИТЕ НАДНИЧАТ.
  КРЪСТОСВАТ ГРОБИЩА,ГРАДИНИ-
  СТУДЪТ Е ГЛАДНА СЯНКА.
  ВИНАТА ИМ Е ,ЧЕ СА ЖИВИ.
  СРЕД СВЯТ,ОТКЪРМИЛ
   БОЛКА.
  КЪДЕ И КАК ЛИ ЩЕ ЗАМРЪКНАТ
  В ЖИВОТ ОТ КРЪСТОВЕ.
  НА СВЕЩ СРЕД БОЖИЯТА ЦЪРКВА
  СИ ТОПЛЯТ УСТНИТЕ...
  
  "БЯГАЙТЕ! ВЪН, ХЛАПЕТА"-
  (ТЪРГОВЕЦЪТ БОЖИ
   ПРИБИРА СВЕЩИТЕ.
  ЗАХЛОПВА ГНЕВНО,
   ГНУСЛИВО РЕЗЕТО.
   ПОСЛЕ ПРЕД ГОСПОД
   ЗАХЛОПВА СЪРЦЕТО СИ...)
  
  ОТВЪН СЪЧУВСТВЕНО
   ГАРВАНА ГРАЧИ-
  СНЯГ Е ОБРЕКЪЛ ЖИВИТЕ.
  СЪЛЗА ЗАМРЪЗВА-АКО ЗАПЛАЧЕШ.
  ДЪХЪТ-АКО ГО ИМАТЕ...
  
  
  
  
  
  
   ЕДНА...
  
  ЕДНА ГОЛА И БОСА ДУША
  ПОМЕЖДУ НИ...
  СТУД ОТ ДУМИ И ВЕЩИ.
  ИЛИ СУЕТА,
  ЗАКАЧЕНА ВМЕСТО РАМКА НА ПРОЗОРЕЦА.
  НЕПОТРЕБЕН ВАЛИ
  НА ПЕТНА
  ОПТИМИЗМА.
  САМО БОЛКАТА
  СПИ ОПАКОВАНА
  ПОМЕЖДУ ВЕНИ И ТЪКАНИ.
   СЯКАШ
  В БЕЗШУМНИТЕ НИШКИ
  НА НЕРВНИТЕ СПЛИТОВЕ
  Е СКРИТО ТОВА
  МОЛЕКУЛНО ЕДИНЕНИЕ
  НА БЪДЕЩЕ С МИНАЛО.
  ПОСЛЕ
  СЕ РАЗПАДА. И АТОМНИТЕ ТЕГЛА
  ПОЕМАТ ПО НЕЧИЯ ПРАВИЛНА ОРБИТА,
  ОБЛЕПЕНИ В НОВИТЕ СИ НАИВНИ ОБВИВКИ....
  МАЙ ИЗТРЕЗНЯВАМ...
  ИЗЛИЗАМ ОТ КЪЩИ.
  ПОЕМАМ СИ ВЪЗДУХ,
  ВЪВ БЛИЗКАТА КРЪЧМА НАХЛУВАМ.
  С ПОЗНАТИ-
   ПИЯНИЦИ,СМАЧКАНИ ДУХОМ
  СЕДЯ.
  ФЕРМЕНТИРАМ.
  И ПСУВАМ.
  
  
  
  
  Тъга по мама
  
  Като въздишка изтръгната,
  след есенни бдения,
  тръгна и мама по пътя,
  отвеждащ към нищото...
  
  Някой сега я води-сляпа.
  Сред други селения.
  Някой сега и разказва
  за болката нощем .
  И вишните...
  
  Може би там е дочакала
  тате...с роднините.
  Може би слънцето само е чакала-
  да провиди...
  Или душите на черния хляб и виното
  нея са канили да отбие пътя си...
  
  Знам,че искрата накрая
  умира и в кремъка.
  Че се променяме тихо-
  в лицата, в годините,
  в климата...
  Но ме боли,
  че оттука нататък във времето,
  без нея ще срещам
  студения полъх на зимите.
  
  С мен ще е изгревът,
  скъсал на дните и нишката.
  С мен ще е залезът,
  в който отлитна душата и.
  Отиде си мама-
  по пътя ,отвеждащ към нищото.
  Тъжна и хубава.
  Като въздишка по вятъра...
  
  
  
   "...но, навярно, часът на кучето
  е онзи предел - между деня
  и нощта,в който човек не раз-
  личава кучето от вълка."
   Маргарита Арнаудова,хореограф
  
  
  Часът на кучето
  
  Някой,
  Който много дълго нищо не е разбирал за себеси;
  Някой,който е опитвал да заличи
  Ивицата от чувства
  Помежду прошка
  И амнезия;
  Някой си,просто побъркан от самота-
  Като в едноактова пиеса на Ибсен;
  Някой катурнат от сала,
  успял да изплува .
  И някой,
  Който никого не разпозна
   след това...
  Някой
  Накуцващ
  Несретник -
  Една купчина спомени,
  Загърбил пустинята в дните си.
  Един компас без посоки и прочие...
  Или онзи перко-
   Ненужен никому-
  Като идея за ненаписан разказ.
  Той,
  Самият,
  Още пробва да опъне кривата тел на времето си
  Между старите и нови пясъчни кули.
  И като успее,То навярно ще спре в него...
  П.С.:
  Една сутрин,
  Като видях просяка пред църквата,
  Си спомних,
  Че в предишния му живот
  Съм бил негов роб
  навярно...
  
  
  
  зодия
  
  Несрещнат,неизпратен,неразбран.
  Среднощем се събуждам
   в чужди песни.
  Посрещнат и изпратен
   в нечий сън
  от толкова изгубени победи
  аз само тях във себе си държа -
  на дните белите листа...
   2
  Във тъмното и тихото живеят -
  лица
  като захвърлени албуми.
  Жени,в които съм се влюбвал.
  Приятелства от нощни пълнолуния.
  И колко свят от тъмното в мен
   иде.
  А казват някои - свят невидим...
   3
  ...Посрещнат и изпратен
  в нечий сън,
  догарям във отсрещния прозорец
  свещта на залеза отвън,
  изтегнал се назавет край Приморско...
  
  
  
  
  
  КОПНЕЖ
  
  Да откъсна лицето на спомена.
  Вкоравените устни да спра.
  Да изпия на залеза виното.
  От любов да поплача -
   така!
  Да съм вярност в очите на слепия.
  Стара болка,повита в снега.
  Да съм бялата птица,
   която
  ти забрави в чужда ръка...
  Да изгарям в пожара на утрото
  самотата на твойте коси.
  И през тихата есен на дните си
  да те чакам с последния стих...
  
  
  
  
  констатация
  
  Пълзи Наситата...
  По стъпките,по пръстите.
  Спотайва се
  Безпаметна,безбожница
  Разделя брат
   на свой и чужд -
  Пред кладата
   на хляба,славата.
   И кръста.
  ...Пълнеят с тромби,
   склерозират дните ни,
  а ние в тях,
  олекнали от глухото на стрехите,
  по делниците - скринове
  събираме си
  тихомълком мляното.
  И скрито тъпчем
  Плявата в душите си...
  
  Пълзи, проклетница,
   във костите,
   в косите на годините удавени,
  Когато се обричахме -
   неверници
  За храмовете праведни.
  -------
  И спират още малолетни,
   плахи,
   глупави
  сърцата ни
   в черупките на охлюви...
  
  
  
  
  
  РАПОРТ
  
  Разреши да започна,господин Президент .
  
   Като преди...
   Като преди Едно Време -
   глъч и суетно бърборене.
   Наметнали делници
   в своите дела
   депутатстват Лица угоени .
  
   Наоколо - бляскави,модни Мъже.
   И смях от възкръснало племе.
   Наоколо - рой възпалени мечти.
   Отвсякъде - мляскане в шепа...
  
   -----------
  
   Като преди ...
   Като преди сто лета .
   Денем растем.
   След вечерните пости.
   Шум от Стъпкани . И ...рамена.
   Няма Глави ,
   а Главоносци.
  
  Разреши да завърша, господин Президент...
  
  
  
  
  
  КРЪГОВРАТ
  
  И крачиш.Дишаш.Мериш мрака си.
  В ентропията - еднодневка проста.
  Надеждата,премазана под дните ти
  До късно в теб се гърчи.
   Безтегловност.
   Панелно време.
  Скърцат масите.
  По тях/охранени/
   Пегасите
  Доволно хрупат в хор
  Овеса си.
  Тревясал. Сам.Кокетно пърхаш.
  И търсиш място в клоунадата.
  
  Такова време,Господи!
  Държат му още пантите.
  Клатушка сити вратници.
  Пресъхва глухи кладенци.
  Мухи обслужват
   / мазни са/
  накацали Пегасите.
  -----------
  И раждат вечно себе си
  По страшно кръвни торници...
  
  
  
  
  
  РЕАНИМАЦИЯ
  
  На Ани,която остана завинаги на три...
  
  ДИШАЙ !
   ЧУВАШ ЛИ!
   ДИШАЙ!...
  ОЩЕ САМО МИНУТА.
  ОЩЕ САМО ДА СВИКНА
  С ЧЕРНАТА СЯНКА ОТСРЕЩА.
  
  С БАВНИ ,НЕСИГУРНИ СТЪПКИ
  ИДВА КЪМ ТЕБЕ ЖИВОТА.
  ХАЙДЕ,ИМАШ СЕКУНДИ!
  ОПИТАЙ СЕ ДА ГО СРЕЩНЕМ ОТНОВО.
  В ТЕЧНОТО СЛЪНЦЕ НА ДНИТЕ
  СЯКАШ СМЕ ЗАЕДНО ОТДАВНА.
  ТИ САМО ОПИТАЙ !..
   ОПИТАЙ -
   МОЯТА КРЪВ Е СИЛНА...
  ---------
  ЕСЕН Е.
  БЯЛО.
  СЛЕД ЗАЛЕЗА.
  ДЕВЕТ Е.
  ВЕЧЕР.
  ПОСЛЕДНАТА.
  В ДВЕТЕ ИЗСЪХНАЛИ ЗЕНИЦИ
  ТИХО ПРОКЛИНАМ НАДЕЖДАТА.
  
  
  
  
  
  ПРИЗНАНИЕ
  
  В закъсалите нощи ни прибират.
  До гуша пълни- с вино и поезия.
  Из пепелта лицата ни събират.
  И дълго месят в топлите си длани
  кървящите парчета от душите ни...
  Заспиваме на тихото им рамо.
  Самите- разорени утешители.
  И пишем за различни мимолетки.
  Камари от метафори изписваме,
  заврени в поетичните си клетки...
  За тях,любимите, забравяме.
  А те се правят още,
  че ни вярват.
  А те се правят,сякаш
  че не виждат...
  Мадони на отречени поети,
  ако ви топли -
   поклон доземи...
  
  
  
  
  НАТЮРМОРТ
  
  
  Прохожда пролет в мен-
  навътре в камъка
  капчуци пият хереса на слънцето.
  И крача покрай ланшни листопади-
  към детството си бързам.За пощада.
  
  
  Прохожда пролет.
  В този свят
  на завет мъркат
  само котките.
  В душата ми камбани пият жадно
  следи от ерестта на капките.
  
  
  В калта са новите хоругви.
  И техните ругатели се смеят.
  Така ли ще претръпвам -
  бит ...пред хляба си.
  Като осъден на безветрие-
  пред ехо от смеха на брадвите;
  Като плътта преди зачеване.
  Преди да хлопне глухо вратника...
  --------
  Прохождам.
  В нова пролет.В ново стадо.
  Паса блажен от общото - превтасал.
  Днес стрижат евтино -
   по строфа.
  За всяка овехтяла песен.
  
  
  
  
  
  
  
  
  Опит
  
  
  Бавно стопявам с устни
  паяжината на съня от очите ти.
  Навън е поредната утрин
  от скучната книга на дните ни.
  
  Сякаш в мига са родени -
  пролетно -жизнени -
  птиците
  бързат в гнездата си ланшни.
  Ние къде ли да идем ...
  
  Вчера и Днес зачертаваме.
  В мрачното ложе на залеза.
  Утре е толкова минало -
  знак от лицето на сянката.
  
  Вечност от грижа и болка -
  търсят в нас пристан
   децата ни.
  Може би в друг свят пораснали,
  сричат забравени приказки.
  ...............
  ..............
  
  Отново е трудна луната.
  Изпълни се цяла по склона.
  Пъпчива и ...някак рогата.
  А аз още чакам гласът ти.
  Сега съм в това очакване
  една закъсняла соната...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  душата ми...
  
  
  Душата ми е скитницата боса,
  посипана със прах от месечина.
  Пред прага на лицето ти захвърлена.
  Премръзнала от ветрове.
   И зими.
  Разсънена,
  недишаща вода,
  покълнала от жертвеник пшеница,
  вакханка с тяло на върба,
  душата ми е сляпа нощна птица.
  
  А времето с парчетата на дните ни
  зашива есени в хастара на небето.
  С най-веселия листопад от истини
  завръща се у мен сега
  Детето...
  
  Безсмъртниче,
  от нечия ръка,
  разцъфнало в средата на декември.
  Изгарям в теб съсирената тишина
  след толкова изгубени победи.
  
  
  
  
  
  ЕСЕ
  
  Заразен е страха.
  И насилието.
  Породените гени на завистта.
  Крясъкът.
  Предразсъдъците.
  Манията: Мело-
   Грандо -
   Нарко -
   Човеко -
   Вещо -
   Тирано -
   Клепто -
  ..........Заразна е глупостта.И славата.
  Самотата на духа.
  Слепотата на мисълта.
  Заразите,прочие, са извадени
  от списъка на заразните болести,
  срещу които нямаме имунитет...
   2
  Нарисувахме сърца от слънца.
  Измислихме мозъци от восъка.
  Изядохме смокините.
  Останаха непортребни листата им.
  Навярно затова и нямаме
  памет
   за Рая.
  Навярно затова сме оставили
  кукувичата прежда да преплита
  в гнездата на изоставените деца.
  Навярно затова сме грешници -
  щом не можем да отгледаме душите си
  в епруветки.
  
  П.С.
  ........а истински братя ставаме
   едва в братските могили.
   Истински сестри - в болници... и манастири.
  
  Всъщност,кой ли глупак е излъгал за първи път,
  че всички хора са братя и сестри...
  
  
  
  Предчувствието
  
  
  Където стъпките сънуват още
  отсечените в детството тополи.
  И слънцето на куцокрак
  пристъпя
  помежду хора и балкони..
  С тояжка дращи политурата
  на днешната ми безполезност.
  
  Където птичите гнезда
  са тъмни гвоздеи
  за разпятие - навярно мъртвите криле
  са приковали
  към небето си...
   Нощта
  е топла като праг,
  пред който някога си чакал.
  С Надеждата повличаш крак
  зад този свят,зазидан в мрака.
  И после -
   мачкан,гол,сакат -
  Човекоохлюв от копнежи
  сред градския панелен ад
  започваш дните да подреждаш.
  .................
  Отлитат птичите криле,
  подобно литнали обятия.
  И знак,че входът към небето
  е с форма на едно разпятие...
  
  
  
  
  
  РАКУРСИ
  
  ЩЕ НАМЕРИ ТОЙ КЛЮЧА
  КЪМ ТВОЙТО ЛИЦЕ,
  ЩЕ СЕ ВМЪКНЕ ВЪВ ХРАМА -
   НА ПРЪСТИ.
  И,МОЛИТВЕНО СКЛЮЧИЛ
   ПРЕД ТЕБЕ РЪЦЕ,
  ТОПЛИНА И ЛЮБОВ ЩЕ ПОТЪРСИ...
   2
  ЩЕ ИЗГЛЕЖДАШ ПРЕД СЕБЕ СИ
  МЪДЪР.
  И БОГ.
  ЩЕ ПРОТЯГАШ РЪКА МИЛОСТИВА.
  ПО ТАВАНА ЩЕ КРАЧИ ЗАМИСЛЕН
  ВАН ГОГ,
  СБРАЛ СВЕТА В СЛЪНЧОГЛЕДОВА НИВА.
  
   3
  НО ЩЕ ДОЙДЕ ЧАСЪТ...
  ПОЛУНОЩНАТА СВЕЩ
  В СИЛУЕТА МУ ЗЛЪЧ ЩЕ ЧЕРТАЕ.
  ЛУНЕН ЛЪЧ ЩЕ ОБЛИЖЕ ТРОФЕЯ ЗЛОВЕЩ.
  И ЩЕ ВИДИШ,
   ЧЕ ГРОБ ТИ КОПАЕ...
   4
  ПО СТЕНИТЕ НА ХРАМА
   ЩЕ ОТСЯДАТ КРИЛЕ,
  УМОРЕНИ ОТ НОЩНИЯ ПОЛЕТ.
  И ЩЕ ГЛЕДАТ ИКОНИТЕ
   С МЪРТВИ ОЧИ.
  НА СВЕТЦИ...
   И НА " ХУБАВИ ХОРА" ...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  ТЕ
  
  ЖИВОТА СИ ПРЕДИШЕН
  ЩЕ ЗАДРАСКАТ.
  ДУШАТА СИ ЩЕ ИЗМЕТАТ.ДО БЯЛО.
  ОТ ТАМ НАСЕТНЕ -
   САМО БЛЯСЪК,
  КАТО ПАРЧЕТА СЛЪНЦЕ В ОГЛЕДАЛО.
  МНОЗИНА ЩЕ ПОВЯРВАТ,
  ЧЕ СА АНГЕЛИ.
  С КРИЛЕ ОТ КАДИФЕНО ЩАСТИЕ.
  В ТЕФТЕРА ЩЕ ЗАПИСВАТ ВСИЧКИ ДАННИ
  ЗА ХОРАТА.
  ( И ЗА ЧОВЕЦИ - В ЧАСТНОСТ...)
  БЕЗ ТЕЖКИЯ ТОВАР НА ГРЕШКИТЕ
  ЩЕ ТИЧАТ ПО НЕБЕТО СИ БЕЗСПИРНО.
  ДУШИТЕ ЩЕ РАЗМЕСТВАТ- КАТО ПЕШКИТЕ.
  И ЩЕ ПРИГЛАСЯТ АНГЕЛСКИ.НЕВИННО...
  
  А БОГ ЩЕ ГИ ХАРЕСА.
  И ЩЕ КАЖЕ: "СЛУГИ СТЕ МИ,ЩЕ СЯДАТЕ ДО МЕНЕ!"
  ТАКА,
  ОТ НАЙ-ВИСОКОТО ПОМАЗАНИ,
  УСМИХНАТИ ЩЕ ПАДАТ.
  НА КОЛЕНЕ...
  
  
  
  
  
   Опус
  
  Ще си тръгна полека
  оттука -
  от лозници,пътеки и къщи.
  През една мимолетна есен
  ще измоля
  моето завръщане...
  Зад безликия ръб
  на пейзажа
  като в приказка спират
  минутите.
  Само градският Хамлет
  обажда
  накъде да летят
  пеперудите.
  Само градският луд
  се протяга -
   с пръсти да стигне
   Словото.
  После...
  После думите падат отвесно.
  Над телата...
  Подобно охлюви.
  Приковават ни -
  в рамка от вино.
  Или с винени
  морски кончета.
  Зад димящата плът
  на живота
  като в пара
  светът прохожда...
  П.П.
  Валяло е.
  И в мен е ровила неделята.
  Из джобовете.
  В зимните палта.
  Остатъци от лято да намери.
  Или да ме покрие
  с паметта.
  За някога отминали
  недели...
  
  
   Въпроси
  
  Сякаш в тъмния праг
  на кълбо са се скупчили
  думите.
  Гледа зимно небето.
  Зад лицето ми
  прашно мълчи.
  А така се надявах
  Да запаля деня си
  в зеленото.
  Да напълни очите,
  преболели от стари сълзи.
  Да се сепне душата ми,
  ако някъде в тебе застене
  или стигне до дните ти
  моят есенен стих...
   Ще спася ли смеха.
  Ще прогоня ли зимата
  в себе си -
   тази стара,противна мома.
  Ще засея ли с обич,
  в зелено,
  ръцете ти.Ако паднат на прага.
  И не стигнат до друга земя...
  
  
  
  
  
  
  
   Спомен за мама
  
  Като въздишка изтръгната,
  след есенни бдения
  тръгна и мама по пътя
  към Нищото.
  Някой сега я развежда -
  сред други селения.
  Някой сега и разказва
  за болката нощем .
  И вишните...
  Може би там е дочакала
  тате - с роднините.
  Може би слънцето райско
  е чакала-
  за да провиди.
  Или душите на черния хляб
  и виното
  нея са канили
  да отбие
  по пътя си
   вечен...
  
  Знам,че искрата
  накрая умира
  и в кремъка -
   някога.
  Пясък не пали във тялото
   огън
  или в птицата - утро.
  Че се променяме
   - тихи,безмълвни
  в лицата, в годините...
   Зная го.
  
  Но ме боли,
  че оттука нататък
  във времето,
  аз без нея
  ще срещам
  студения полъх на зимите.
  
  
  С мен ще е изгревът,
  скъсал във дните и
  нишката.
  С мен ще е залезът,
  с който отлитна душата и.Някога...
  Отиде си мама-
  по пътя ,отвеждащ към Нищото.
  Тъжна и хубава,
  като въздишка на вятър...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Инцидент
  
  ...Тази стая не е проветрявана.
  Тази стая
   с лош,запарен въздух.
  На изгнили листи
   от надежда.
  На забравени мечти.
   И срещи.
  На отплували лица.
   И птици. Сякаш
  есенните листопади
  в нея са забравили от дните.
  И надничат
  в клоните им голи
  непорасли още новолуния.
  Сякаш времето
   е спряло в нея...
  Само от стрелките се оттича -
  като звук на закъсняло ято.
  Или в късен вятър
   от косите ти,
  нарисуван в мен
  по памет...Тази стая
  с лош,дъждовен климат.
  С мелници
   за неродено жито.
  С мрежите на дни
   изкърпени
  покрай живата река
   от минало...
  В нея ще осъмна
   утре,
   мила.
  Приготви ми новите пътеки.
  С новите лъжи
   във нови дрехи.
  Тази стая в мен звъни
   прощално -
  като спомен от едно
  напиване.
  --------
  
  Утре ще съм друг
   -оголен,ръбест;
   -без ъгли,студен и хлъзгав.
  Претопен
  след песните и виното
   в страх
  от следващо
  завръщане...
  
  Бучка лед ще съм .
  Без чувство.
  Безнадеждно чист.
  И само малко
   ще нагарчам
  в тебе
  при преглъщане...
  
  Утре ще съм друг -
   тъга без примеси...
  
  
  
  Култ
  
  Днеска
  ще се шляя сам.
  Ще дописвам кръстословици.
  Край свещенната река
  на чувствата.
  Покрай залези
  от минало.
  И ще съчинявам стихове.
  Епиграми... епитафии.
  За свещенни крави.
  И брамини,
  наторили своите поляни.
  
  Днеска ще съм
  като всяко куче.
  Ненаучило обноски.
  Ще се подпечатвам
  по ъглите.
  На картини.
  Със свещенни крави.
  Или ще облайвам
  в такт
  Брамините,
  наторили своите
  Поляни...
  
  Надвечер
  ще допълзя
  до себе си.
  Пълен кръг
  на този свят
  направил.
  Ще се свия.
  В залеза.
  На сухо.
  Или в нечия
  осъмнала представа.
  Отдалече ще ечат
  (с брамините)
  песни .
  За свещенни крави...
  
  
  
  
  
  
   Акрополни мисли
  
  
  
  В хармоничния вертикал
  на времето.
  Или там,
  където
  съдбите ни са разпънати
  в хоризонтала на
  Желано и Сбъднато;
  в храмовите му колони
  навярно
  потъват сега
  ежедневните ми
  случайни радости,
  подаряващи
  играчки
  от образи и звуци,
  за да продължавам пътя си...
  където нищо не се случва.
  Където накрая ще срещна Смъртта.
  А подаръците на времето
  в мен
  ме карат
  да изглеждам свободен,
  да потъвам
  в нирваната на свободата си.
  Или да завиждам
  на умението на Никос (Казандзакис) и Мелина(Меркури)
  да се разтварят
  мисловно
  в епоса си за красота
  от слово и музика...Епоса,
  в който се раждам,живея и умирам.
  Моята Тюхе и Ананге -Случайност и Необходимост,
  в които изтичам дните си
   -всекидневни зрелища
  от болест,старост,жестокост и смърт...
  Моите Клото,Лахесис,Атропос -
  трите парки,
  в които
  обитава
  земния ми свят.Боговете забравени,
  чийто животи
  люлеят люлката
  на дните ни...
  
  
  ..............
  
  Хармоничните
  храмови
  вертикали,
  продължаващи като идея
  за свобода- една мисловна
  нирвана,разтворила
  плащеницата на съзерцанието
  в невероятно синьото атинско небе;
  или идея
  за светещата духовна песъчинка
  в нас,
  огряваща битието ни
  след залеза
  на поредната материална тленност...
  
  ПС
  И кой ли дявол там
  гуляе
  сред делвите
  Александрийско вино на Кавафис...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Децата ни
  
   ( не по Вапцаров...)
  
  Не са история.
  Ни пожълтели страници.
  Не са моторни.
  Нито песни.
  Те идват.
  И не носят спомени.
  Очаквани от нас.
  И искани.
  Заслушани в морето си.
  И в своите есени.
  Настъпили моторите.
  Напъдили Предтечите.
  Йоан покръстили
  в реката си любовна.Вечна...
  Те идват вечер
  в нас...децата ни.
  
  Те идват.
  Нищичко не знаят.
  Такива слънчеви... Зелени...
  И различни.
  Не търсят нашите
   начало,
  дълг
  и личност.
  Римуват светлината
  в своите вени...
  Когато се наситим
  да ги гледаме,
  ще ни докосват - плахи птици
   нощем.
  Ще ни целуват тихо
  по очите,
  по дланите ни.
  В капчиците восък.
  И бавно в нас ще си отиват.
  След стих,
   дъга
   и морско синьо.
  
  Когато се наситим
  да ги гледаме...
  
  
  
  
  
  
  
  
   Нощта...
  
  Нощта ,
  в която
  мама си отиде,
  бе тънка
  гладна
  пепелянка.
  На утрото
  под прага
  се
  изниза.
  Остави
  два лъча
  в очите и.
  Душата
  от
  нея
  по тях
  да изтича...
  
  
  Покани ме.
  С поглед.
  Подаде ми ябълка.
  А после
  се върна.
  За
  очите
  на
  татко...
  
  Нощта,
  в която смъртта си отиде.
  
  
  
  Посоки
  
  Назад...към себе си...
  Към вятърните мелници.
  На детството ми дните...
  и премляното им жито.
  Назад...
  Към гарите у мен...
  С прощално-сиви влакове.И думи.
  С перони от забравени сърца,
  вкоито шепнат още влюбени...
  
  Назад...назад -към себе си поел.
  Към слънчевите летни сеновали...
  Дъхът на двете ти ръце
  е изпращачът от съня ми.
  
  
  
  
  Любов
  
  Една .
  И нестинарка.И жарава.
  И дъжд.
  И улична бразда.
  Улучен гълъб...И стрелата.
  Едничка...И в живот.
  И в смърт.
  Осъдена да ражда
  Вяра.
  Прокълната.Отричана.И зла.
  В съня на болка.И забрава.
  Навярно -и в душата ми такава...
  Тече. В последната вода.
  С реката и нощта укрила
  жажда.
  Сама...
  И нестинарка.И жарава...
  И блудница.И стълб от длани.
  Осъмнала без тяло в мен.Без вятър...
  Живее като стрък от чуждо име,
  набола през прозорчето на дните ми...
  Сама...Трева.До изоставен синор.
  
  
  
  
  
  Монолог на камата
  
  Аз съм само
  Продължение
  на твоята ръка.
  Или...на твоята мисъл.
  Някак си ...
  сама - и връх.
  И низост.
  И...каквото там
  написано
  върху черната дъска на небето
  (в тебе.Или в друг
  орисан...)
  
  Тъй,понякога,
  въжета късам.
  Карам тялото ти да лети.
  От съня обичам
  на разсъмване
  да посичам
  нощните следи.
  
  Аз съм само
  твое Продължение.
  Рай и Ад ведно за теб.
  (...И каквото там орисано
  на тленност.)
  Пазя черната дъска
  в лицето ти.
  И... дълбая нов завет.
  
  
  
  Спомен за Бургас
  
  Вечер заливът
  прибира
  своите деца-
  бавни,уморени лодки.
  С паднали платна.
  
  Маранята се протяга.
  С тежък дъх на сол.
  Гали есенният вятър
  мрежи.И покой.
  
  Залезът заспива.
  С птиците.
  В сън от лято
  и дъга.Лягат
  в мен
  ръце.И пристани.
  Стъпки.Дъжд.И ... тишина.
  
  Само улиците
  полудели
  бродят в твоя смях.
  В жадни тръпнещи постели.
  С вятър.Сол.И грях...
  
  
  
  Не
  
  Не тръгвай с вечерния влак...
  От гарата,
  осъмнала в очите ми.
  Зелените пътеки
  в моя мрак
  не искам
  стъпките ти
  да оплакват...
  
  Не остарявай в ничия дъга.
  И в ничие потекло огледало.
  От вятъра на този земен праг
  събирай сенки.И желания...
  
  Спаси ме от сланата на деня.
  Във който нямам дом.И въздух.
  Когато си отида от света...
  (Сърцето ми когато стане птица.)
  Луната ще засели
  в самота.
  Полето с мен.И сянката на кръста...
  
  .....
  Не тръгвай с вечерния влак!
  От гарата с осъмналата зима...
  Зелените пътеки в теб не спят.
  И ровят още
  моите пъртини...
  Там гали вятърът цветя...
  В осъмналото нощем минало.
  А заливите са сърца,
  събрали дъх,дъга...И име.
  
  Не тръгвай...с вечерния влак...
  Дори насън -не заминавай...
  
  
  Обещание
   на Румяна
  
  И зимата ще остарее...
  Ще се превърнат на зелени листи
  дните.
  Там,някъде
  зад сивото на хълма ми,
  в клавиши
  от лъчи и сенки
  ще засънуват лятото
  водите в мен,докоснати
  от слънчевите шепи...
  
  И зимата ще остарее,
   мила.
  Под съненото и небе
  следобедните облаци ще минат.
  Ще жъне вятърът
  осъмналите преспи.
  Във спомен от едно море...
   А там,
  между отлитащото време,
  в покълналата синева
  една дъга ще спира снегопада.
  Един щурец ще каца нощем.
  В мене.
  Очите ти ще ми повярват,
  че сме женени.
  И ...зимата ще остарее.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Реката...
  
   "Реката си отиде днес..."
   Георги Братанов
  Реката си отиде днес...
  И млъкнаха върбите.
  От дивите и брегове
  остана цвят
  на прегоряло жито...
  Ни сянка.
  Нито дъх от сън.
  Реката си отиде днес.Завинаги.
  Забрави птичите криле...Без вятър,
  без небе - отлитна...
  
  Сама - като осъдена душа
  по билото на чуждо име,
  реката си отиде днес...Реката си отиде.
  
  Из дъното на минал бряг
  разсъхнали следи се гонят.
  Минава облак.
  Пада мрак.
  И в месеца очите и говорят...
  
  Реката си отиде днес.От мен...
  Попарена,след сухата проказа
  по дъното на хорската слана.
  В душата ми зимува жадна, тъжна врана.
  С око от минала река...
  
  
  
  
  
  
  
  
  Поглед
  
  Моя есенно- синя любима.
  Моя слънчева капка
  в снега.
  Сън един -
  сред нощното ми име.
  Самотнице от мрак...
  И светлина.
  Пътуваща през ириса
  на тази вечна зима,
  където аз се раждам.
  И умирам.
  Целувам днес
  солта.
  Жаравата.
  И хляба на очите ти.
  Пътуващи със мен... през ириса
  на вечната ми зима.
  
  
  
  
  Един...
  
  Един отшелник
  вчера спря.В очите.
  Край пепелта
  на нашето огнище - минало.
  Изправил беше
  гърбавите дни.
  И къс луна оставил...
  За косите ти.
  
  Среброто им осъмна
  в моя праг...
  Един отшелник от ръба на мрака
  посипа с нощна тишина.
  Следи.И думи.За пощада...
  
  Той бавно крачеше.
  У мен.
  Замислен и невидим.
  Сам.Обречен.
  Понесъл беше риза от мечти.
  Събрали лято.В синева.И вечер.
  
  И тебе искаше да облече...
  Сред късните дъбрави на сърцето.
  Един отшелник вчера спря...
  Осъмна в моя праг от минало.
  Откъснал беше градската луна
  (наместо цвете)
  да зимува.Във косите ти...
  
  
  
  
  
  
  
  Начало
  
  От теб
  е синьото пробуждане
  на мрака.
  Осиновените следи
  за тялото.
  Едно докоснато от времето
  очакване...От тебе е -
  сънливата вода по рамото...
  
  От теб -
  мълчанието на пръстта...
  Студът на камъка...
  Безкрилието на гнездата.
  (...и този пътник нощен - вятъра,
  долазил рано прага ми).
  
  И всичко е от теб...
  Изплашената птица
  в сянката.
  Осъмналото по стъклата
  слънце.
  Една усмивка,
  крачеща напряко
  в поляната на дневното желание.
  
  От теб е всичко,Обич...
  Само тялото -
  отшелникът безлик на рая
  (получено от мен под наем)
  ще върнеш ...някой ден.
  В безкрая.
  
  
  
  
  
  Инсулт
   в памет на д-р.Бухов
  
  Дъх.На люляк...
  Огън.
  От светулка.
  Песента.На птиче.
  Самодива...в синьо.
  Лък.Или цигулка.
  Вятъра повтарят.
  В сънена коприна.
  Или в черен синур.
  
  Път...
  Върви човекът.
  И не вижда нищо.
  Зимата в сърцето
  нови клетви сипе...
   После
  идва болка.
  Като облак вечност.
  В нивата на дните.
  Само лъч надежда
  с пеперуда търси...
   Или
  по косите.На върба.
  В поточе...
  
  Път.Върви човекът...
  Пряко.През живота.
  Лека нощ му казват
  камъкът,тревата...
  Мозъчната ципа
  в нищото на мрака
  свети...От кръвта му.
  Като нишка злато...
  
  
  Имен ден
  
  Откъсваш рамото
  на мрака.
  Рано е...за името.
  И под зелената кора
  на твоето очакване
  като сълза
  потича
  зимата...
  
  По кипналото мляко
  на мъглата
  поникват новите криле.
  Очакват вятъра.И... неговата вярност.
  А той се бави.
  И претърсва.
  Сам.
  В кръвта ти.
  Името.
  Разравя в него...
  за осъмнала жарава.
  Където има - пали светове
  от неизтекъл още
  пясък...
  А вечната сълза
  напира в теб -
   човешка ,страшна тишина...
  Откъсната от рамото на мрака.
  
  
  
  Анти
  
  Икар е бил направен
  от крило -подарък
  на изгубена надежда.
  Човек и птица бил -
  ведно.
  И пазил своето небе.
  Добрите ветрове да среща.
  Той имал безпогрешен хоризонт.
  Избирал сам
  и врагове.И свои.
  Крилото в него знаело
  защо
  и пред кого
  да прави вятър...
  Цвета си как да промени.
  Незабелязано.И умно.
  И как от своите пера
  стрели да дялка.
  Вместо думи.
  
  Икар е можел да лети
  (нали...научен от Крилото)
  Живял в небета от мечти.
  Но в слънцето на бог
  бил восък...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Сън за пролет
  
  Луната капе-
  нейде
  из бръшляните.
  На лунни сенки.
  Или светлина.
  И в тази вишна
  (в мен забравена)
  луната как се наваля...
  
  Осъмнаха пътеките
  към нея-
  във вишнев прах,
   следи.И тишина.
  Със лунно- бялата си дреха
  живееш в мене.
  Непорасла...
  Или
  на вишната в цвета.
  
  Не съмвай,Пролет!
  И не се разлиствай още...
  Обичам да те гледам
  как растеш.
  Тъй тръпнеща и чиста.Нощна.
  От пъпка,
  нежност и копнеж.
  Посяла в мен
  и вик,и стих за вяра.
  Обичам да те гледам непорасла.
  И в тъмното на тази тишина
  да ме опива
  бялото ти тяло.
  С дъха на сън.
  По вишна.
  И луна...
  
  
   Следобед...
   по Г.Господинов
  
  Следобед
  пазачът
  на
  фара
  закусва -
  филия
  намазъл.
  Със
  слънце.
  И
  потичат
  в
  морето
  очите му.
  Като стогодишната
  самота,
  с
  която
  всяка
  вечер
  си ляга...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Ледът...
  
  
  Ледът
  ухае.
  На
  подлост.
  Поледица
  с
  подхлъзващи
  се
  погледи...
  Гледат
  как
  се
  отдалечава
  сълзата
  в
  мен...
  
   Все
   по-бавно.
   По .
   Бавно...
   Изоставените
   в мен
   деца
   забавят
   лицата си.
   Пониква кръстопът.
   От
   стъпкани думи.
   Наоколо
   е спряло
   Време.
   Събаря
   поредното
   старо гробище.
   На надеждите .
   И
   в блесналия
   череп
   (от някой Йорик
   останал)
   наднича
   калинката...
  
  
  
  
   Кръчма
  
   по Стефан Цанев -"Мравки и богове"
  Не иска
  да залезе слънцето...
  И гледа косо.
  През очите.
  В забравена
  от господ кръчма.
  Ъглите и са прах .И време.
  Поникват в старци.
  Над павурчета.
  Които в спомените търсят вечер.
  И в нея се загубват.
  Като я намерят...
  
  Приклещено
  от клоните
  на крайното дърво,
  от хвърлей-време
  мъчи да залезе
  слънцето.
  Кълве го с клюна щъркела.Око
  от дявол
  със тризъбеца го дращи...
  
  А някъде,
  в ъгли от вечерта,
  поникват старчета забравени.
  И като стих за есента
  блещука в памет
  младостта им...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   интро
  
  Изчезва зимата
  от моето сърце.
  Осъмва пролет
  зад кокичето
  в очите ми.
  И търся сред нощта
  от теб треви.
  Да ги заселя
  с птичи глъч
  в косите...
  
  
  Мъглата гали
  нощната земя
  със обещание
  за вятър.
  Сърцето ми не иска
  да заспи,
  покълнало от тебе
  сякаш...
  -----------------
  Навярно утре
  ще съм път.И минало.
  И пясък,
  в твоята река нощувал.
  Ще търся дъжд.
  Криле за ято.На бряг,
  във някой сън зимувал...
  
  От утре ще съм път,любима.
  И пясък.От река.
  И минало.
  
  
  
  
  
   дуло
  "Най-напред убиваш мекия спусък,
   после...мекото в себе си.
   После убиваш твърдия спусък.
   После -убиваш."
   Михаил Станчев
  
  
  И оставам
   в теб -
  само дуло.
  Тоест:
   кръгъл...
   до черно. Спокоен.
  
  Над чертата ми
  в зимно було
  спят треви,
  плуват есени.
  ...И лежи
   една
   Скотобойна.
  
  Със железни обувки
  по твойта земя
  нереално пристъпвам.
  Сутрин обличам
  двете лица.
  На куршума.
  Нямам име.
  Ни сън.
  Ни мечта.
  Аз - едно.Кръгло. Дуло...
  
  В тебе забоден
  сънувам света-
  (когато съм)...без патрони.
  Или света -
   без звезди.
  След като
  проговоря...
   Просто:
   кръгъл,
   безлик...
   И спокоен.
  Аз съм още във тебе свободен.
  Твоя Граница.
   Време.
   И Слово...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Абсанс
  
  Зелената безкрайност
  на пътеката
  по слънчевия лъч
  облича утрото.
  Сънят отлита
  мълком
  от постелята.
  И в миглите
  за миг поспира.
  С въздишка сменя
  мрака
  в тялото.
  И дневните посоки ме повличат...
  
  Светът се включва -
  като звук от радио.
  Захапва вените.
  Облича сетивата.
  Светът-измислено за мен
  чудовище -
  Отключва мозъци,
  гърла...И памет.
  
  Притиска ме.
  До кръв.
  Омесва думите.
  В ежеминутната човешка вата.
  Трицветните тела на светофарите
  едва удържат дневните пълчища.
  Вмирисани на нафта,страх...и минало.
  А там,през отвора одимен,
  посяга Господ.
  И ни взима...
  
  
  
  Поле
  
  Безкрай от бяло.
  Сняг.
  Една дъга.
  Покой...
  Накацали в душата врани.
  Небе от сива синева.
  Сред тялото на януари.
  
  Потича вятър.
  Нечий глас
  люлее снежната пъртина.
  Мълчим.
  И тишината ни души.
  Като откъснат сън.
  По минало.
  
  Безкрайно.Бяло.
  И дъга...
  И сняг, заключил
  двете длани.
  С една осъмнала звезда.
  От тялото на януари.
  
  Потича вятър
  в твоя глас.
  Като откъснат сън на минало.
  Лице
  по профил и анфас
  ще вае дълго
  мойта зима...
  
  
  
  
  
  Кръг
  
  
  Човекът ще е въглен
  тази нощ.
  Частица от жаравата
  по залез.
  Дъждът у него
  ще простре отвес.
  Между огнището.
  И мрака...
  
  Кръгът ще търси
  в себе си...Да нареди
  една до друга
  стъпките от дните.
  Водата по отминали следи
  ще дорисува.
  В сянката на зима.
  
  Човекът ще будува.Сам. С брега.
  И няма глад и жажда
  да усеща.
  А само дим от белите криле
  на паднали
  в очите му
  надежди...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Годишнина
   на Румяна
  
  
  Не ми купувай нищо
   от витрина.
  Ни пръстен, нито скъп парфюм.
  Не ми купувай рядко
   вино,
  обувки,риза,шик- костюм...
  
  Дари ми своята усмивка.
  И слънце
   в побелелите коси..
  Едно перо,забравило отлитане.
  Небето
   в късния ми стих...
  
  Бъди до мене
   светлината
  на своята изстрадана любов.
  Една река
   сред необята
  на тихия ми
   нощен зов...
  
  Ела със лъч
   от неизгряла,
  забравена след друг
   Луна.
  Вземи ме в топлото си
   тяло.
  Тъй,както прави го
   Жена...
  
  ------------------
  
  Не ми купувай нищо
   от витрина.
  Ни пръстен.Нито скъп парфюм.
  Опий ме
   с късното си вино.
  Живей в мен
   земния си сън...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Пътник
  
  Сега си тук,
  ала ликът ти
  ще бъде утре
  шепа минало.
  В оградите
  ще легне кротко
  мрак.
  И вятър
  ще прохожда.
  В синура.
  
  Сега си тук.И жив...
  В напуканите устни на дъжда.
  В съня страхлив
  на пролетните ручеи.
  Във мириса на топлата мъгла.
  И влюбените нощни теменуги.
  
  Сега си тук,
  сред цъфналите ниви.
  С мълчанието на земята.
  Камъка.И времето...
  Ала пръстта отдавна в теб не спи.
  И търси по следите да намери
  замръкналите в сенки
  дни.
  От пътника,останал във неделя...
  
  
  
  
  
  
  
  
  Хипноза
  
  ...И ти се отпускаш,
  отпускаш,
  отпускаш...
  до бялата черта
  на залеза
  в
  морето.
  Отвъд очите на дъгата
  и на цветето
  живеят вече
  твоите пътеки.
  
  Отпускаш се.
  Отпускаш се...и плуваш.
  В невидимата възраст
  на тревата.
  Изселил
  всичките си
  нощни думи.
  От тялото.По своя вятър...
  
  Отпускаш се...
  Все по-надолу...
  Ръцете на водата те обгръщат.
  Потъваш в синята им нежност.
  И там очакваш
  своето завръщане.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  жажда
  
  Въздъхва утрото
  и се разлива
  от тялото на тази нощ.
  Ездачът в мен,
  намерил било,
  пресича стъпки
  от пътеките.
  В съня ми броди.
  Търси извора...
  
  Живее суша
  в неговата гръд.
  И бърза той
  до ниското
  да стигне.
  Далече от
  жестокото небе.
  В подмолите
  на дъжд...И минало.
  
  Лице в лице
  със зимното поле
  (какво усещане за близост...)
  препуска конникът
  у мене
  уморен.
  И търси да напие своя извор...
  .....
  От хълма
  в ниското
  светът се сви.
  Като зверче,напуснало бърлога.
  След този странник
  в някой ден
  душата ми(навярно)
  ще проходи...
  кома
  
  На границата
  между светлото.
  И тъмнината.
  Не виждам птицата.
  И утринния шепот
  на тревата.
  Не чувам вече
  себе си.А някъде...
  Нататък...
  Прерязва кървавото ручейче
  мисловният ти синур
  И напоява.С нощ.
  Остатъка от сетивата...
  Нататък...е докоснатия
  житен клас в сърцето ти.
  Смеха на речната върба,
  залюбила потока...
  
  Потъваш.Бавно.
  Влязъл във минутите.
  От ситния крайречен пясък.
  И съска времето
  през стъкленицата.
  Потеглило с душата ти.
  Нататък...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Бяло
  
  Сняг.Улици.Пътеки.
  И села.Повити в сняг.
  Потънали от спомени.
  Стрехите са приседнали
  наоколо.
  Сред тази пасторална тишина.
  Сънуват
  в хора на капчуците
  как свири вятърът
  от юг.Подканя облачното стадо.
  И как рисуват по небето
  комините
  криле .От дим.
  Или от някой паднал ангел...
  
  А аз живея до ръцете ти.
  И всяка нощ обличам
  с тях
  зелената надежда
  на сърцето си.
  За този бял,но болен
  свят...
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
   Сляп
  
   "Денят върви неспирно като всеки ден-
   тече,за да изпълни своя залез."
   Георги Спасов
  
  Утро.
  Ръцете ти.
  Устните.
  Чаша горчиво кафе.
  Вятър довява.
  Отнякъде.
  Мирис.На зима.
  И ден.
  
  Улица.
  Храчат бордюрите
  рядката делнична кал.
  Спи раздавачът на щастие.
  В моя вечерен площад.
  
  Тича раздялата.
  Проси в мен.
  Думи със цвят от метал.
  Зимата днес ме настигна.
  В тази сама белота...
  
  Долу,
  из твоите желания.
  В залива син на очите.
  Капят крилете,останали
  от есента на мечтите ми...
  
  Утро.
  И сън от нощта
  по ръцете.
  Зима след минали дни.
  В скъсана вена живее
  домът ми.
  С чуждите стъпки кърви.
  
  .....
  
  Изтекоха дните.
  Не бърза раздялата.
  Научи ме как да умирам.
  Премазан бе пътят.Остана
  в неделята.
  Когато изгубих
  очите ти.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Спомен
  
  Не виждах теб.
  Ни птицата в сърцето ти.
  И есенните капки по стената...
  не виждах.А дуварите
  протягаха телата си.
  И тичаха с живота в мен.
  Нататък.
  
  Докосвах
  сънените улици
  в лицето ти...
  Пътеките на твоята усмивка
  живееха в мечта
  с дъха на лятото.
  И вечерният шепот на тревите.
  
  Старееше реката в теб.
  (Усещах бръчките...)
  А ти по нея приближи
  надеждата.
  Как пареха в очите ми
  платната и.
  Със вятъра от твоето безбрежие...
  
  Но после идваше дъждът.
  От покривите и листата
  звучеше в музика
  нощта.
  Най-тихата...
  Най-тъжната соната...
  
  
 Ваша оценка:
Связаться с программистом сайта.

Новые книги авторов СИ, вышедшие из печати:
О.Болдырева "Крадуш. Чужие души" М.Николаев "Вторжение на Землю"

Как попасть в этoт список
Сайт - "Художники" .. || .. Доска об'явлений "Книги"