Внезапно, по време на работа, му станало лошо. За да не привлича вниманието към себе си, помолил собственика да го пусне вкъщи и онзи се съгласил.
В къщи Алексей легнал на диван и повече не станал.
Алексей бил скромен човек. В Съюза защитил кандидатска дисертация, работел в голямо предприятие, където успял да внедри цял куп всевъзможни разработки.
Независимо от длъжността и научните си звания, винаги се държал скромно, никога не повишавал глас, нито на работа, нито у дома, а в компания винаги повече слушал, отколкото говорел.
След пристигането си в Израел, няколко месеца си търсил работа, но без резултат. В Израел никога не е имало недостиг на инженери, още повече главни.
Той не роптаел по този повод, а просто станал заварчик на строеж. Умеел буквално всичко и едва ли не от дете вършел вкъщи всичко сам.
Това го спасило в Израел.
Работел по 12 часа на ден, получавайки за труда си минимално заплащане. Работата била тежка, постоянно на слънце, а заплатата - мизерна.
Но не се оплаквал.
Той въобще никога и от нищо не се оплаквал - нито от здравето, нито от живота, нито от хората.
Повечето от онези, които пристигнали заедно с тях и с които трябвало да учат езика или да работят, се оплаквали от живота, ядосвали се, че са дошли.
Никога не участвал в тези разговори, а само още повече се затварял в себе си.
Когато умрял, мнозина недоумявали: та нали никога не се оплаквал, и в заключение добавяли: странно.
Наистина странно.
Според еврейския обичай го погребали в същия ден.
Жена му, като компютър, увиснала между двата свята. Не можела да осъзнае изобщо стоварилото й се нещастие.
Съвсем наскоро се били настанили в току-що купения апартамент.
Те си мечтаели за това: да имат жилище в центъра, тук и с работата е по-леко, и на децата може да се даде по-добро образование, нивото на културата е по-високо и изобщо....
Накрая целта била постигната.
Те продължили да работят тежка работа - заемите за покупката на апартамента трябвало да се връщат, децата - да се отглеждат, а и самите те някак да живеят.
Работели на две смени: тя - в старчески дом, той - като заварчик на строеж.
Децата бързо научили непознатия език и успешно се учели в местното училище.
И внезапно...
Толкова силен, надежден, Алексей изведнъж завинаги изчезнал от живота им.
Умрял, когато тя била на работа.
Мъртвия си баща открила най-голямата дъщеря и повикала съседите, които извикали бърза помощ, но лекарите вече не можели да му помогнат.
Тя слушала разказите на очевидците и всеки път се надявала, че краят на разказа ще бъде друг. Но всички разкази, силно различаващи се в детайлите, винаги завършвали с едно и също: той умрял.
След известно време тя изведнъж почувствала, че не е успяла да му каже и да го попита за много неща.
Откакто пристигнали в Израел, нямали никакво време един за друг.
Той се връщал от работа по тъмно, целият черен от умора. Често жена му не била вкъщи, а на смяна.
Времето, което оставало след работа, изяждал битът.
Предстояло им да изплащат заеми, да купят маса необходими неща за къщи и разговорите за всичко това станали основна тема в общуването им.
В Съюза тя 15 години била медицинска сестра. Налагало се да работи и в родилно отделение, и в хирургия, и къде ли не. В Израел опитът й се оказал недостатъчен и си намерила работа в старчески дом. По цял ден къпела старци за 5 шекела на час. За да бъде доходът й по-приличен, се наложило да работи на две смени.
За времето, прекарано в Израел, й се струвало, че е изпаднала в някакво странно вцепенение, че е престанала да чувства и да мисли. Всичко й станало безразлично.
И само смъртта на Алексей я извадила от това вцепенение. Внезапно почувствала потребност, неутолима жажда да го види, да говори с него.
След като починал, се преместила в салона. Сега спяла съвсем малко.
Влизайки в тяхната стая, Вика сега дълго стояла тук, напрегнато се вслушвала и вглеждала в тъмните ъгли.
Струвало й се, че ако се съсредоточи, ще чуе познатия звук на крачките му, или поне шумолене, или нещо, едва забележимо, но неоспоримо доказващо й, че е жив и е тук.
Понякога прекарвала с часове в това очакване.
В съня й той често идвал при нея и стоял до леглото им, загадъчно усмихнат.
- Така значи, ти си жив?! - питала тя.
В отговор той само тъжно се усмихвал.
- Но след като си тук и си като мен, по какво се различаваме тогава? - питала Вика.
Но той само я гледал със съжаление и без да бърза, се отдалечавал.
"Как да поговоря с него сега? Та нали не мога дори да му позвъня", мислела жената.
Накрая решила да му напише писмо.
Тя дълго писала за всичко, което трябвало да премисли и преживее през това време.
Пишела с лекота, като че ли се освобождавала най-сетне от безмилостното менгеме на самотата и смъртта.
Едва когато писмо било готово, сериозно се замислила как да му го предаде.
Не се страхувала да изглежда смешна, но и ясно осъзнавала цялата безперспективност при използването на поща, телевизия или радио.
Кой щял да й помогне? Равнодушните и надменни чиновници с непроницаеми лица от Института за национално застраховане? Или надменните дами от министерството на имиграцията?
Изцяло погълната от грижата си, тя скитала из града в търсене на някого, към който може да се обърне с молбата си.
Така минал целият ден.
На здрачаване случайно се натъкнала на поща и видяла зад стъклото висок, благообразен старец с черна кипа.
Кожата на стареца била някак неестествено бяла. Той изобщо изглеждал като езически магьосник: целият в бяло, с акуратно вчесани на една страна бели коси и с бели, също добре подстригани, брада и мустаци, прозрачни сиви очи зад тънките лещи на очилата, със строга вратовръзка, бяла риза и черна жилетка.
Старецът седял напълно сам, като че ли специално я чакал.
Жената уверено влязла и се насочила към него.
Той я огледал строго. Светлосивите му очи потъмнели, придавайки му още по-строг вид.
- Трябва да предам писмо за мъжа ми - едва сдържайки вълнението си, казала жената. - Той... той е там, много далече и засега не мога да ида при него... - бързо казала тя. -Моля ви, помогнете ми да му предам писмото си, много ви моля.
Сама не знаела на какъв език говори, по-скоро на родния си, но й се струвало, че старецът разбира всичко.
И наистина, очите му потъмнели още повече, но станали от това не страшни, а тъжни.
- Остави писмото - казал той със загадъчен и невероятно красив, нисък глас.
- Ще се погрижа то да стигне, където трябва - казал старецът.
Жената му дала писмото си и за първи път от много време насам облекчено въздъхнала.