Аннотация: превод от руски: Георги Ангелов http://literaturensviat.com/?p=78551
Посвещава се на Победата на съветския народ във Великата Отечествена Война. Това е малък епизод от историята на нашето семейство. Образите на братята са събирателни. Включих в техните образи и истории епизоди от живота на хората, които ни бяха много близки, с които заедно воюваха членовете на нашето семейство. Тук описвам епизод от началото на есента на 1945-та, или 46-та - не мога да кажа кога точно семейството ни се е събрало най-сетне заедно. Разбира се, по спомени на моите баби и дядовци. През 2010 година разказът бе награден с националната премия "Златно перо на Русия".
Авторът
Провървя й на старицата, провървя!
Всичките й четирима сина се върнаха живи от войната.
Чудо! Че как иначе. В цяло село няма друго такова семейство - всички в него да се върнат живи от фронта.
Наистина, двете й дъщери овдовяха, но пък синовете - всички са живи и всички са с офицерски пагони.
Провървя й на старицата, ох, как й провървя!
Вярно, не във всичко.
Най-големият се върна след тежка контузия, ръцете в изгаряния - горял в танк. Малко да се ядоса и ръцете му се тресат, и лицето му трепери, а то - в белези от парчетата на мините.
Целият е бял, както и самата старица.
Казват, че за няколко часа напълно побелял, още в самото начало на войната. Тогава вече командвал батальон - кадрови военен, герой от Халхин Гол и финландската.
От нея, от финската, се върна с орден "Червено знаме".
Как завиждаха всички местни красавици на Ете - жена му, още съвсем момиче!
Едва беше навършила деветнайсет! А той само нея вижда.
През юли четиридесет и първа немците ги заобиколили откъм фланговете и те пет дни се измъквали от обкръжението. Когато снарядите свършили, тръгнали на таран.
После свалили картечницата от единствения оцелял танк, изгорили го и по ред носили картечницата.
От батальона му тогава оцелели само 8 бойци.
Но и немски танкове запалили немалко.
Цялото поле чак до реката било осеяно с изгорена немска техника и труповете на вражески войници.
Само своето семейство не успя да спаси.
Притъмняло му пред очите, когато от другата страна на реката видял вражески войници.
Те докарали офицерските семейства от военното градче до реката и пред очите на всички ги избили.
Включително младата му жена и едногодишната му дъщеря.
- Гледай! - крещели му те. - Предай се или ще ги убием!
Не се предал - нито той, нито онези, които били с него.
Не плакал и не си скубел косите.
Само лицето му се вкаменило и пред очите на останалите изведнъж станал бял като сняг.
- Ще ви смачкам до последния! - заклел се той, скърцайки със зъби така, че те едва не се счупили.
И удържал клетвата си. Не отмъщавал на жените и децата на врага, когато се появявала възможност, не стрелял в невъоръжени, но при думата "немец" винаги стискал зъби.
И не спрял младия лейтенант, чието семейство немците живи изгорили заедно с други евреи край Виница.
Онзи лейтенант делово проверил документите на пленените есесовци, после вкарал в мазето всички и ги обсипал с гранати.
Трябвало да го спре, а не можел.
И другите не могли. Или не поискали.
Като си спомнял ухилените мутри на враговете, тутакси сълзите на ненавистта бликвали от очите му.
Така било.
Но и имало и друго - когато войниците довели при него две момчета, четиринадесетгодишни, в немска униформа.
Случило се край Берлин.
Момчетата от окопите палели танковете ни с фауст-патрони.
Когато съветската пехота накрая прочистила немските окопи от "фаустници", само тези двамата останали живи.
Тресяли се от страх като хванати зверчета, вече не им било до героизъм.
Страшно е да се умира.
Тогава сълзите в очите му пак едва не се появили, но този път от жалост.
С мъка се сдържал.
Само ги запитал на немски: имат ли майки?
По-малкият внезапно се разплакал.
Вторият също заплакал.
- Нахранете ги и ги изпратете вкъщи... Не сега, после, когато всичко утихне. Контролирай лично! - наредил на офицера си.
- Как така! - възмутил се офицерът.
- Е, тогава ги разстреляй ти - спокойно му отвърнал.
Онзи се объркал. Останалите също мълчали.
Никой не стрелял в момчетата.
Сега вече е подполковник, командва полк.
Провървя й на старицата, ох, как й провървя!
Другият син без патерици не можеше и крачка да направи, но се смяташе за щастливец - ръцете му са цели, значи може да рисува.
Той преди войната мечтаеше да стане художник.
А какви портрети рисуваше! А пейзажите му се получаваха по-красиви от тези в природата.
Старицата така се гордееше с него!
Постъпи в институт в Москва, учи за художник.
Казват, че професорът само като видял рисунките му, го приел без изпити.
Година преди да завърши, замина доброволец на фронта.
Завърши командирските курсове и в първия си бой получил и първия си куршум, когато вдигнал взвода си в атака край Ленинград.
Мислели, че няма да оживее - куршумът го улучил в корема.
Но оцелял, върнал се на фронта и пак на предната линия. Вече на Днепър немски танк започнал да го мачка.
Всички наоколо премазал, а на него - само краката.
А той и със смачкани крака успял някак с противотанковата пушка да запали танка.
Вкъщи се върна с орден, действително, след две години, на патерици и почти побелял.
Но жив!
Провървя й на старицата, ох, провървя й!
Третият мечтаел да стане моряк. И стана, но през войната. Бил помощник на командира на батареята, а когато го убили, зае мястото му.
Когато немците завзели почти цялото черноморско крайбрежие, нашите потопили кораба си, а оръдията изкарали на брега и ги наместили в подземието на старата крепост, приспособена под бреговата батарея и после още три месеца стреляли по Одеса.
Немците изобщо не можели да разберат откъде стрелят по тях, мислели, че е съветската авиация, с прожектори тършували по небето, търсели самолети.
Не се досещали, че руснаците стрелят по тях с корабните оръдия, които били с цели 42 километра далекобойност!
После все пак ги открили.
По времето, когато нашите напуснали крепостта, от батареята им били останали само 12 души.
Измъкнали се по чудо и чрез партизаните стигнали до своите.
А от партизаните отново на фронта - до Новоросийск. Там парче от немски снаряд го ранило в рамото.
Свестил се, когато наоколо вече били немците.
Събрали ги накуп, почнали да търсят комунисти и евреи.
За негово щастие, сред пленниците имало арменци, те го спасили - казали, от нас е.
Мишка, или Мошик, както като дете го наричаше майка му, от малък беше смугъл - приличаше на баща си.
А пленниците били толкова, че нямало как да се занимават с всеки.
И немците измислили хитра система за отсяване.
- Да оцелее най-силният! - смеели се фашистите, когато ги карали през целия Крим до Днепропетровск.
Жега, юли, никаква вода и храна.
Виел му се свят, не виждал пътя, дори вече не чувствал болката в рамото.
Всичко му изглеждало като насън.
Ту татари го подкрепяли, поред го влачели, ту арменци, ту руснаци.
- Важното е да не падаш! - шепнели му.
И той не паднал, с последни сили.
Защото този, който падал, вече не се изправял.
Целият път бил осеян с трупове на пленници.
Стигнали.
Извеждали ги на работа всеки ден, жените от околните села се опитвали да им носят храна. Без тях нямало да оцелеят. Те давали и лекарства на ранените, всичко, което могли.
Немците не пречели, но после им вземали всичко.
Но все пак и за пленниците оставало по нещо.
Нощем, в бараката, която до преди войната била склад, направили подземен изход.
Нищо не станало. Немците открили дупката, не взели да умуват, а разстреляли всеки четвърти за наказание - урок за останалите. Всички щели да разстрелят, но нямало кой да работи.
Провървяло му.
Раната постепенно заздравявала, но после отново започнала да гнои.
Веднъж по време на работа хукнали всички заедно. Макар че нямали оръжие, влезли в бой с охраната. Двеста души.
А до гората дотичали само петнадесет, и той сред тях.
Партизаните го лекували, но оттогава ръката му се клати като клонка.
После имало дълги разследвания, как е попаднал в плен, при какви обстоятелства.
Изяснило се всичко. Върнали му званието.
Батареята им станала легенда. Наистина, за самите участници не се споменавала и дума по време на тържествата за Победата, да не говорим за ордени и медали....
За разлика от братята си - нито един орден, "само" два медала има на гръдта на Мошик.
Единият - за храброст.
Но е жив!
Във флота сега наистина нямало да го вземат, но може да учи децата.
Нали винаги е обичал историята не по-малко от морето.
Даже на момичето си вместо любовни думи все за морето или за историята разказвал.
Сега вярва, че може да предаде тази си любов и на децата.
Вярва, че от него ще излезе добър учител!
И е щастлив, че е жив.
Провървя й на старицата, ох, провървя й!
А най-малкият от дете беше драка. Отчаян! От никого не се страхуваше!
Не запомни баща си, роди се, когато Гражданската завърши.
След училище, както и по-големите, замина за града, записа се в техникум.
Тръгна на бокс.
Треньорът му казваше: "Момче, просто си роден за бокс!"
Само беше нисък и много, много слаб.
Лек като перце - да го улучиш беше напълно невъзможно.
Сякаш танцуваше по ринга.
Славата му прогърмя по цялата страна.
Тогава реши да стане треньор.
Влезе в института за физкултура, учи две години, но започна войната.
Той имаше броня, затова също отиде доброволец на фронта, пожела да е в морската пехота.
Взеха го.
- Къде си тръгнал толкова дребен?! - учуди се командирът, когато го видя сред попълнението.
- Виж какви бойци имам, къде се вреш ти?! В първия бой ще загинеш! - било с учудване, било със съчувствие казал капитанът.
- Ще видим! - предизвикателно отговорил Владлен. Майка му го нарекла така в чест на Ленин.
Владлен и на идиш е Владлен.
Капитанът само махнал с ръка - сиреч, пътник си за оня свят.
- И как попадна в морската пехота? - смеел се Иван, почти двуметров смел старшина от Донецк - ти си евреин, не ти ли стигнаха парите да се отървеш от войната, а, Тима?
От удара Иван се превил надве, без да може да си поеме дъх.
Само бясно въртял очи.
После лицето му се изкривило от ярост и се опитал да стигне Владлен-Тима с огромните си като чукове юмруци.
Но Тима танцувайки, все едно е на ринга, започнал да налага като чувал мощния торс на Иван, ловко изплъзвайки се от съкрушителните му удари.
Разтървал ги целият взвод.
И двамата ги заплашвал наказателен батальон, но командирът пак махнал с ръка: - "За какво да го арестуват този Тима? И без това му остава да живее до първия бой".
А първият бой не ги накарал да чакат.
Немците не очаквали такъв натиск от страна на руснаците.
Станал ръкопашен бой.
Току пред себе си видял огромен като мечка немски войник и веднага почувствал болка от удара с щик, която сякаш разкъсала на парчета цялото му тяло.
Немецът бил силен, добре обучен и безмилостен.
Знаел майсторски работата си, убивал професионално: удар с щик в корема, после нагоре - към сърцето и като последна точка - удар в самото сърце.
От такъв удар не оцеляват.
Немецът не успял да постави само последната точка в живота на Владлен-Тима.
Онзи същият Иван вдигнал немеца на щика си, спасявайки живота на Владлен-Тима, сам поемайки в този момент удара на врага.
В следващата секунда Иван вече умирал от смъртоносен удар под реброто.
А Тима, с разбъркани черва и счупени ребра бил закаран в болница.
След четири операции и близо две години по болници, отново поискал да бъде изпратен на фронта.
Отначало го признали годен за нестроева, а после го взели в СМЕРШ.
Завършил войната в Западна Украйна, където дълго след това продължила войната срещу бендеровските банди и пътищата били червени от кръвта на разстреляните от засада колони.
Оставили го в армията, макар и инвалид.
Сега, когато всяка сутрин почти по час се мъчи с гимнастика на самоделния лост, е страшно да го гледаш- коремът и ребрата му са осакатени.
Инвалид е, но завиден момък за женене - на двадесет и пет, а вече майор и ордените му са не по-малко от тези на най-големия.
Завиден ерген - евреин-герой!
Само че за него съществува една-единствена Татяна.
Добър момък, но вместо добро еврейско момиче си е избрал за годеница шикса!
Старицата пред тази шикса забранява на децата да говорят помежду си на еврейски. Само на руски!
И никой не смее да не й се подчини!
Впрочем, синовете сега минават на идиш, само ако говорят нещо, което не за детски уши.
Децата на двете сестри се правят, че нищо не разбират.
А после сами изведнъж кой знае какво ще предадат!
Провървя й на тази шикса!
И на старицата! Ох, провървя й!
Всичките й деца й се молят като на Бог.
Мъжа й го убиха още в гражданската, сама отгледа шестте си деца.
Всички мислеха, че няма да ги бъде.
А я какви израснаха!
А бяха най-бедни в селцето! Мъжът й работеше от сутрин до вечер, а сельодка на масата беше празник за тях.
А новата власт не само ги нахрани, но и отвори всички пътища пред тях.
Ето, сега седят те на масата - всички са офицери, на най-големия и на най-малкия на гърдите - иконостаси.
Всички побелели, а най-големият - бял като самата старица, но всички греят от щастие.
А тя повече от всички грее, така че и бръчки не се виждат!
Вижда се, обича я Бог.
Колко пъти получаваше писма - "безследно изчезнал", "паднал със смъртта на храбрите"...
За Мошик - своя любимец даже получи две.
Толкова бяха в живота й, тези погребения, че вече отдавна не им вярваше.
Казваше така, сякаш ставаше дума за изгрева на слънцето, което не може да не изгрее.
И наистина, всички се върнаха!
Вижда се, обича я Бог, ох, обича я! Нея всички я обичат. Децата я обичат, снахата мама й казва, като наистина да й е дъщеря.
- Провървя й на старицата, ох, провървя й!! - одумваха я съседките, със завист гледайки прозорците й.